Вихърът на Жътваря
- Автор: Ериксън Стивън
- Серия: Малазанска книга на мъртвите #7
- Год: 2008
- Язык: болгарский
- Год: БАРД
- ISBN: 978-954-585-932-8
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Вихърът на Жътваря». Краткое содержание книги:
По-добре беше да продължи, да стисне зъби и да изтласка, да прогони всякаква мисъл за „Силанда“. По-лесно е на сушата, в този хан, в тази стая.
Но на заранта щяха да отплават. Отново. На корабите, ах, пръските живителни и вятърът!
И точно затова в тази ужасна нощ с отмъстителния дъжд Нимандър беше буден. Защото познаваше Фаед. Знаеше колко е зацапана от истерия нейната душа и към какво може да я тласне това. Тази нощ, в подгизналата пепел на среднощната камбана.
Много тихо можеше да стъпва, щом се измъкнеше от леглото си и заситнеше боса до вратата. „Благословена сестра, благословена дъщеря, благословена майка, леля, племенница, баба — благословени мои ближни, кръв от кръвта ми, храчка от храчката ми, жлъч от жлъчта ми. Чувам ви.“
„Защото познавам ума ти, Фаед. Вечния злостен кипеж в душата ти — да, виждам оголените ти зъби, мрачната ти решимост. Представяш си, че си невидима, да, незрима за никого, и разбулваш суровата си същност. Там, в благословения резец на сиво-бяло, тъй поетично отразено в блясъка на ножа в ръката ти.“
Към вратата, скъпа Фаед. Вдигни резето и навън, плъзни се безшумно по коридора, докато дъждът шиба горе по покрива и водата се стича по стените на мръсни сълзи. Достатъчно студено е, за да видиш дъха си, Фаед, който ти напомня, че не само си жива, но и сексуално възбудена; че това пътуване е най-сладкото угаждане на всички тайни под завивката, вечно играещите по ножа пръсти, а на полюшващия се в пристанището кораб очи се взират в мрака под мокро платнище, вода се стича…
Безпокои се, да, за Уидал. Който би могъл да се събуди. Преди или след това. Който би могъл да надуши кръвта, желязната воня, смъртта, яхнала последния дъх на Сандалат Друкорлат. Който би могъл да види, след като всичко, което беше Фаед, което тя беше наистина, не биваше никога, изобщо да се види — защото такива неща не бяха позволени, изобщо не бяха, и затова можеше да й се наложи да убие и него.
Пепелянките нападат повече от веднъж.
Вече при вратата, последната преграда — „гребете, глупаци — брегът е ето там!“ — и резето не е пуснато, разбира се. Никаква причина няма за това. Освен едно решено на убийство дете — главата на майка му се взира оцъклена в мрака под платнището на една полюшваща се палуба. Единственото дете, излязло, за да се погрижи само за това. А сме тръгнали на поклонение. Защото да живееш значи да гониш ехото. Ехото от какво? Никой не знае. Но поклонничеството е прието, да, и от време на време ехото бива уловено — просто шепот — скърцане на гребла, плясък на вълни като юмруци в корпуса, вълни, напиращи да влязат, и гъргоренето на кръв, хрипливото всмукване, когато се отдръпва. И чуваме в това ехо гласа на някой господар: „Гребете! Гребете към брега! Гребете за живота си!“
Спомни си една история. Историята, която си спомняше винаги и щеше да помни винаги. За един старец, сам в рибарска лодка. Гребе срещу надвиснала ледена планина. Ох, как обичаше тази история. Безсмисления блясък в нея, безразсъдната магия — смразяваше се при мисълта за нея, пред гледката, образа, който си извайваше за тази възхитителна, дълбока и дълбоко безполезна сцена. „Старче, какво си мислиш, че правиш? Старче… ледът!“
Вътре, сянка сред сенките, сумрак в сумрака, вече стиснати зъби, но ножът блести зловещо, улавя отраженията на дъжда през грубото разноцветно стъкло. И тогава я обзема трепет, смъква я на колене, чувствата избликват от вътрешностите й, изстрелват се нагоре към мозъка й и тя затаява дъх… о, Фаед, не извиквай сега. Не простенвай дори.
Бяха събрали леглата си едно до друго. В тази нощ мъжът и кучката бяха споделили слузта на слабините си, не е ли прелестно това. Тя се приближава дебнешком, очите й търсят. Намират тялото на Сандалат вляво, по-близо до нея. Удобно.
Фаед вдига ножа.
В ума й блясват картини, сцена след сцена, мръсният списък от слабости на тази стара жена, всяка от които унизява Фаед, всяка една разкрива твърде много на всички наоколо за тайните ужаси на Фаед — никой няма правото да върши това, никой няма правото да се смее след това — да се смее в очите й, макар и не на глас. Всички онези оскърбления, добре, дошло е времето да си върне за тях. Тук, с един здрав удар на ножа.
Тя вдига ножа още по-високо, затаява дъх и го задържа.
И забива надолу.
Ръката на Нимандър се стрелва, хваща китката й, здраво, стиска я, а тя се извива, оголила зъби, с блеснали от гняв и от страх очи. Китката й е тънка като змия, уловена, изпаднала в паника, мъчеща се да извърти ножа, да го забие в ръката на Нимандър. Той извива отново и се кършат кости — ужасен стържещ звук.