Слънце недосегаемо (роман-изповед)
- Автор: Теллалов Николай
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Слънце недосегаемо (роман-изповед)». Краткое содержание книги:
… Човеци също издирват отворени портали към Долната земя. И също са готови да платят прескъпо, за да стигнат до там.
… Там, където все още бушува голямата война — същата, заради която преди няколко века всички митични същества изчезнаха от хорската реалност.
Светове и вселени, пълни с търсещи себе си странници… Едни намират бляновете си, други тепърва ще правят открития, а някои, едва извървели своя път, поемат по следващия. Безкраен, вечен е стремежът към НЕДОСЕГАЕМОТО.
— Партньоре… — започна тя, като се отмести от вратата и направи лек жест на покана към намиращия се в антрето. — Опасявам се, че случаят… — в стаята започна нещо да се промъква — още не е изчерпан.
Северин отвори уста и веждите му се извиха в космати питанки. Влезлият бе Иван.
Но щом детективът мигна, оживелият мъртвец се превърна… хъм. Донякъде приличаше на човек — бе към два метра висок, с мургаво-шарена кожа, зъбчест гребен на главата, а вероятно и по гърба, със светещи очи и чифт грамадни ноктести криле зад раменете. По паркета изтропа опашка.
Северин мигна отново.
Иван Чакмаков стоеше на прага и гледаше мрачно. Пак мигване…
Тайният приятел с лекота се разпознаваше и в нечовешките черти на съществото, което горе-долу отговаряше на приказното описание: „от кръста нагоре — юнак снажен, от кръста надолу — смок шарен“.
А тъй де. И мунчо би схванал, че се очертават нови неприятности.
— Къде е Искра, ченге? — недружелюбно попита змеят.
Върна се, както винаги безшумен. Беше вече късно и хората в къщата спяха. Алванд огледа наоколо. Откъм съседите свиреше музика, няколко двора по-надолу още светеше прозорец. Изфуча кола. Лавна куче. Змеят забеляза сива котка, която предпазливо се промъкваше към купчината дърва под навеса. Нощното небе сиво-оранжевееше в посока към столицата, по планината блещукаха електрически искри. Наблизо нямаше никой, който да го забележи, и с плавен скок Алванд се издигна до прозорците на втория етаж. Едното им крило бе открехнато. Шмугна се вътре.
Включи нощната лампа и седна на леглото.
Чете до зори, сетне легна да поспи за час. И отново взе книга от струпаната на пода камара.
Този път бе преминал изцяло на поезия, но не изоставяше и речниците.
За да се говори кратко в рамките на Лъжовния език, трябваше да се знаят много, много думи.
Някак беше успял да вникне в докладите и рапортите. До вчера вечерта нищо друго не го занимаваше, освен достъпа до секретната папка с делото, което Ясен Георгиев наричаше за пред себе си „Делото за Златната ябълка“. Разбира се, разработката носеше само пореден номер, без поетични заглавия, но той си знаеше досието така. Най-вече заради изпуснатия златен плод.
Не вярваше, че някога ще я зърне отново. Не си представяше, че пак ще му поверят тази задача. Не смееше да разчита на подобен обрат.
Но ето че бе настъпил.
В момента никак не го вълнуваше паническият отчет, добавен към документите на делото. А до вчера бе погълнат от старата нова история.
Докато не научи, че съществува още един Посетител. Щом свърза фактите, неясно намекващи за какво ли не, Георгиев забрави за онова, което внесе смут във ведомството.
А ведомството бе наистина смутено, нещо повече — беше уплашено.
Невероятно, но Витан-Вананд бе похитен. Елица Браничева бе заминала. Последното, без капка безпокойство, му съобщи по телефона лично инженер Браничев.
— А кога мога да разчитам да се чуя с дъщеря ви?
— Тя замина да следва в чужбина — сухо отвърна слушалката. — Позвънете някой ден, когато тя ми съобщи номера си. Дочуване.
— А къде, прощавайте…
Но линията бе прекъснала. Георгиев остави телефона с неописуемо облекчение. И без проверка ясно виждаше позната картина — същото като с… ъъъ… Хисарски.
Не вярваше, че издирванията ще дадат резултат. Никой повече нямаше да чуе и да си спомни Елица. Освен може би родителите ѝ — и те щяха да бъдат спокойни. И заради това Ясен също можеше да си позволи да не мисли повече за цялата история. От него се изискваше да изимитира някаква дейност, колкото да успокои началството, да изложи някакви логични и убедителни съображения, запазвайки истинските изводи за себе си. По-точно — да ги скрие от самоуверени глупаци. А всички специални служби по цялата планета се състояха тъкмо от самоуверени тъпуци, тъпуци, ала с възможности.
Възможности, които не струваха пукната пара пред един средновековен магьосник. Лично се бе убедил в това. Изпитваше някакво злорадо удовлетворение, че сега и тялото на Витан-Вананд е недостижимо за който и да е от този Свят, защото не вярваше, че някакъв маниак или безцеремонни чужди специалисти най-арогантно са отвлекли полуживата плът на вещера. Момъкът беше избягал. И по-добре.
Тази кристална очевидност обаче не се нуждаеше да бъде посочена на ръководството. Щеше да предизвика само нервност и глупави ходове. Нека вярват в която версия си поискат. Ясен възнамеряваше да хване най-достоверната хипотеза, която би задоволила началството, и да я разпише до съвършенство. И всичко да утихне, службите отново да се заемат с рутинната работа, да хукнат по активни мероприятия, да подгонят дребни апаши, да дебнат по-едрите, в търпеливо очакване акулите да загубят високо покровителство, за да бъдат използвани в голямата мръсна подмолна игра… и повече да не преследват вещери, змейове и извънземни пришълци, които, разбира се, са измислица… но по-добре да не пресичаш пътя на тези измислици. Те хапят. Особено щом си го изпросиш — хапят безмилостно!