Вихърът на Жътваря
- Автор: Ериксън Стивън
- Серия: Малазанска книга на мъртвите #7
- Год: 2008
- Язык: болгарский
- Год: БАРД
- ISBN: 978-954-585-932-8
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Вихърът на Жътваря». Краткое содержание книги:
— Наблюдават ви от доста време, да. Много кланове. Улшун Прал се разпореди никой да не ви спира по пътя. — Руд Елале погледна вързаните от двете страни на Трул Сенгар малки емлави. — Ай бягат от миризмата ви и сега разбирам защо. — Отпусна ръце и отстъпи назад. — Дадох ви името си.
— Аз съм Онрак, от Логрос Т’лан Имасс. Този, който държи двете емлава, е Трул Сенгар, Тайст Едур от племето хирот. Тъмнокожият е Бен Адефон Делат, роден в земя, наречена Седемте града; а приятелят му е Хедж, бивш войник на Малазанската империя.
Очите на Руд отново се спряха на Хедж.
— Кажи ми, войник, кървиш ли?
— Какво?
— Бил си умрял, нали? Дух, задържал тялото, което е притежавал преди. Но сега си тук. Кървиш ли?
Объркан, Хедж се озърна към Бързия Бен.
— Какво иска да каже тоя? Както кърви жена ли? Много съм грозен за жена, Бързак.
— Извинявай — рече Руд Елале. — Онрак се обявява за Т’лан Имасс — но ето че стои тук облечен в плът и носи белези от пътуването ви в този свят. А е имало и други гости. Т’лан Имасс, самотни скитници, които сме намирали тъдява — и те също са облечени в плът.
— Други гости ли? — попита Хедж. — За малко щеше да ви дойде още една от тях и щеше да е като пепелянка между вас, Руд Елале. На ваше място изобщо не бих се доверил на онези, другите Т’лан Имасс.
— Улшун Прал е мъдър водач — отвърна пак с усмивка Руд.
— Все пак съм призрак — рече Хедж.
— Нима?
Сапьорът се намръщи.
— Е, няма да се порязвам сега да видя така ли е, или не.
— Защото се каниш да напуснеш някога това място. Разбирам.
— Има си хас — сопна се Хедж. — Ти, Руд Елале, може и да живееш с тия Бентракт Имасс, но родството ти с тях май свършва дотук. Тъй че кой си все пак?
— Приятел — отвърна мъжът с поредната усмивка.
„Да бе. Само да знаеш какво изпитвам аз към «приятели».“
— Е, дадохте ми имената си, тъй че ви поздравявам с добре дошли при Бентракт Имасс. Хайде, Улшун Прал гори от желание да ви срещне.
Обърна се и тръгна.
Тръгнаха след него. Хедж даде знак на Бързия Бен да се приближи и заговори много тихо:
— Това дърво в кожите стоеше на руините на мъртъв град, Бързак, все едно че е някой проклет от Гуглата принц.
— Град на Мекрос — измърмори магът.
— Да де, това го разбрах. Къде е океанът тогава? Добре, че не съм видял вълната, която го е донесла тук.
— Богове и Древни богове, Хедж. Подритвали са го насам-натам, бас държа. И някой и друг Джагът може би. Утаечната магия тук е ужасна. Не само Имасс. Повече Джагът, отколкото Имасс, всъщност. И… други работи.
— Бързия Бен Делат, ясен като бял ден както винаги.
— Ти наистина ли държиш да знаеш защо Котильон ни прати тук?
— Не. Само това, че го знам, ще ме оплете в паяжината му, а няма да играя за никакъв бог.
— А аз играя ли, Хедж?
Сапьорът се ухили.
— Да, ама ти играеш и после играеш.
— Руд има право, между другото.
— За кое?
— За кървенето ти. Прилича на женско.
— Гуглата небесен, Бързак…
— Е, тук вече се изложи, Хедж. Какво ще търси Качулатия в „небето“? Колко точно дълбока беше дупката, от която изпълзя? И по-важното, защо?
— Вгорчи ли те компанията ми вече? Знаеш ли, тебе най-малко те харесвах. Даже Тротс…
— Сега кой играе?
— По-добре изобщо да не знаем защо сме тук, това се опитвам да кажа.
— Спокойно. Вече се досетих, Хедж. И ще ти кажа нещо, което може да те изненада. Не само аз нямам никакъв проблем с това, че си тук — и Котильон няма.
— Копеле! Вие какво, да не би гълъбчета да си пращате с Котильон?
— Не казвам, че Котильон знае каквото и да било за теб, Хедж. Просто казвам, че и да знаеше, нямаше да има проблем. Както и Сенкотрон…
— Богове долни!
— Успокой се!
— С теб е невъзможно, Бързак. Никога не е било и никога няма да бъде! Гуглата да ме вземе, призрак съм и въпреки това съм нервен!
— Никога не си го давал по-спокойно, нали? Човек би си помислил, че умирането ще те е променило малко, но май не.
— Смешно. Ха-ха.
Наближиха гробните могили и Бързия Бен изсумтя:
— Мекрос май не са преживели ритника.
— Мъртъв или не, и ти щеше да си нервен, ако носеше на гърба си торба проклетии.
— Проклет да си, Хедж — ама това в ръката ти преди малко наистина ли беше проклетия! Когато драконът…
— Да, Бързак, така че дръжте котетата по-настрана, да не взема да се спъна и да си изкълча глезена примерно. И престани да ми говориш за Сенкотрон и Котильон.
— Торба, пълна с проклетии! Е, сега аз съм нервен — ти може да си умрял, но аз не съм!
— Точно така.
— И и аз съжалявам, че Фид не е тук. Вместо теб.
— Е това вече не беше учтиво да го казваш! Нараняваш ми чувствата. Все едно. Исках само да ти кажа за оная Т’лан Имасс, дето пътувах с нея известно време.