Вихърът на Жътваря
- Автор: Ериксън Стивън
- Серия: Малазанска книга на мъртвите #7
- Год: 2008
- Язык: болгарский
- Год: БАРД
- ISBN: 978-954-585-932-8
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Вихърът на Жътваря». Краткое содержание книги:
Случилото се в следващия миг несъмнено изненада Менандори повече и от Руд — той неволно извика от изумление, щом две котки — големи колкото кучета котки — скочиха във въздуха. Замахнаха с предните си лапи, щом майката на Руд профуча над тях… и тя рязко зави и долепи задните си крака до корема в инстинктивна тревога, докато тътенът на крилете я издигаше високо над опасността. Като видя как се изви вратът й и очите й блеснаха в гневно възмущение, Руд Елале се изсмя и с радост видя как смехът му стигна до майка му и привлече сърдития й поглед. А после драконовата мощ я отнесе далече от странниците и непокорните им котки, далече от мига, в който можеше да разтвори огромната си паст и да изригне убийствена магия върху побеснелите емлава и господарите им.
Заплахата отмина — точно това бе искал да постигне Руд със смеха си — и майка му продължи полета си, презряла всичко зад и под себе си, дори своя син.
И ако беше в нрава му, в този миг той щеше да се усмихне. Защото знаеше, че майка му се усмихва сега. Доволна, че е развеселила така своя единствен син, детето си, което като всеки Имасс пестеше смеха си за раните, понасяни от тялото му в жестоките игри на живота. И дори съмненията й, врязани в ума й от току-що отминалия разговор, щяха да се загладят временно.
За малко. Щом се върнеха, също тъй знаеше Руд, щяха да парят като огън. Но тогава щеше да е много късно.
Слезе от падналата колона. Беше време да срещне странниците.
— Това изобщо не е Имасс — заяви Хедж. — Освен ако не ги отглеждат по-големи тъдява.
— Не е от нашите — потвърди Онрак, присвил очи.
Призрачното сърце на Хедж още туптеше силно в призрачната му гръд след онзи проклет дракон. Ако не бяха двете емлавчета и безмозъчното им безстрашие, нещата като нищо щяха да загрубеят. „Проклетия“ в лявата ръка на Хедж. Бързия Бен с дузината му настръхнали лабиринти, които като нищо щеше да завихри наведнъж. Трул Сенгар с проклетите му копия — „да, драконови бифтеци щяха да завалят от небето“.
„Освен ако тя не ни оправеше първа.“
Все едно, мигът бе отминал й той беше благодарен за това.
— Може да не е от вашите, Онрак, но се облича като Имасс, а това на върха на костения кривак, дето носи, са парчета камък. — Хедж се обърна към Бързия Бен — обля го отново вълната на радост, че вижда познато лице, лице на приятел — и рече: — Жалко, че Фид не е тук, защото само като го гледам онзи и настръхвам.
— Щом вече имаш такова лошо чувство, защо ти е Фид?
— Да потвърди, за това. Кучият му син говореше с жена, която след това се превърна в дракон и реши да ни уплаши. Всеки, който дружи с разни люспести, ме изнервя.
— Онрак — заговори Трул Сенгар, докато мъжът се приближаваше към тях с безгрижна походка, — струва ми се, че наближаваме мястото, където Котильон иска да сме.
Хедж се намръщи.
— Като стана дума за люспести, това, че си имате работа с лакея на Сенкотрон, още повече намирисва на…
— Само дето не чухме обяснение ти какво правиш тук, Хедж — отвърна едурът с лека усмивка — същата проклета усмивка, толкова адски обезоръжаваща, че Хедж едва ли не избълва всички тайни в главата си само за да види ще се превърне ли в нещо по-приемливо. Такъв си беше Трул Сенгар, приканваше към дружелюбие и приятелство като сладкия мирис на цвят — сигурно отровен — „но това може просто да си е от мен. Обичайната ми параноя. Не току-така придобита, между другото. Все пак, като че ли нищо отровно няма в Трул Сенгар.“
„Просто не се доверявам на мили хора. Ето, казах го — поне наум. И не, никакво проклето от Гуглата основание не ми трябва.“ Приближи се неволно до едно от емлавчетата и му се наложи бързо да отскочи, за да избегне замахналата ноктеста лапа. Изгледа с яд съскащото зверче.
— Кожата ти е моя, знаеш ли? Моя, коте. Добре се грижи за нея междувременно.
Малката емлава му изсъска пак.
„Много дълги стават проклетите им зъби.“
Онрак, който бе тръгнал напред, спря. Те също спряха на няколко крачки зад него.
Високият воин с буйната разрошена коса също спря и каза нещо на странен гърлен език.
— Говори имасски — каза Онрак.
— Не знае ли малазански тоя глупак? — направи се на изненадан Хедж.
Мъжът пред тях се усмихна още по-широко, кехлибарените очи се спряха на Хедж… и този път проговори на малазански:
— Всички чеда на имасската реч са като поезия за тоя глупак. Както и езиците на Тайст — добави и очите му се отместиха към Трул Сенгар. — След това разпери ръце. — Аз съм Руд Елале, отгледан от Бентракт Имасс като тяхно родно дете.
— Те още не са се показали, Руд Елале — каза Онрак. — Това не е посрещането, което очаквах от своите.