Слънце недосегаемо (роман-изповед)
- Автор: Теллалов Николай
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Слънце недосегаемо (роман-изповед)». Краткое содержание книги:
… Човеци също издирват отворени портали към Долната земя. И също са готови да платят прескъпо, за да стигнат до там.
… Там, където все още бушува голямата война — същата, заради която преди няколко века всички митични същества изчезнаха от хорската реалност.
Светове и вселени, пълни с търсещи себе си странници… Едни намират бляновете си, други тепърва ще правят открития, а някои, едва извървели своя път, поемат по следващия. Безкраен, вечен е стремежът към НЕДОСЕГАЕМОТО.
Той потисна нов истеричен изблик.
— Това е… дивотия. Абсурд. Змей баничка яде ли?
— Документирано е, че яде, а и му харесва. И много мляко пие.
— Венета! Не ми се подигравай!
— Не ти се подигравам, Северине. Веднъж ми каза, че жените били по-умни от мъжете. Вярно, направи го, за да ми се харесаш, но е истина. Съгласен?
— Ъхъ.
— Спокойно тогава, слушай мен и всичко ще е олрайт. Ето, имаме факти. Те говорят. Не сме длъжни да предупреждаваме полицията. Нека обмислим. Имаме един… двама обикновени змейове…
— Обикновени? Няма обикновени змейове! Те са… те са необикновени!
— Всеки чужденец е необикновен. И всеки е необикновен сред чужденци.
— Спести ми мъдри афоризми, плийз. Ох… Какво ще правим? Трябва… трябва да се предприеме нещо!
— Дали изобщо следва нещо да се предприема?
— Как така „дали следва“?
— Че защо? Нали не искаше да имаш повече тая грижа. Ето, отпада.
— Чакай, май не говорим един и същ български… В наше време се разхождат дракони…
— Змейове.
— Терминология! Едно и също е! Без спорове! Та, викам, разхождат си се дра… змейове… ъ?
— Е, и?
— „Е, и?“ Това не те ли плаши?
— Никак. Няма от какво. Лично за мен поне няма страшно. Не съм расистка. Като студентка първи курс ме ухажваше един негър. Много мил.
— Негър? — той смаяно я гледаше. — Не си ми разказвала.
— Негър. Да, не е като да е змей, съгласна съм. Даже не беше поклонник на вуду, каквото и да ми разправяха наоколо. Най-вече мъжете, колегите от курса.
— Завиждали са — поусмихна се Северин.
— На кого? На негъра? На мен?
— Ха-ха! — смехът го пречистваше. Почувства се лек, освежен. Хвана я за ръката и дори не забеляза с радостно учудване, че Венета не се отдръпна.
— Безопасно, значи — рече, след като се поуспокои. Ръцете им продължаваха да са една в друга. — Така мислиш?
— Убедена съм. Те са… каквото и да пише в книжките, сега са влюбени… Винаги съм го забелязвала — влюбените не са злобни. Освен най-човещинийските индивиди, маймуноподобните. Само че при тях влюбването е чисто и просто разгонване, нищо друго. У себе си не си ли го забелязвал? Обичаш не само даден човек, но и целият свят ти се струва по-добър и по-хубав. Не е ли така?
— Така е — дрезгаво ѝ отвърна.
— Така е. Е, тук сигурно за тях не е много уютно… и не е добре да ги предизвикваме, но предполагам, сигурна съм, че никому нищо лошо няма да направят. Искат едно — да бъдат заедно. И вече навярно са. Случаят ни е приключил, партнър.
— Да — той стискаше ръката ѝ и леко я погалваше с пръст в основата на китката. Тя се усмихваше замечтано, но и присъстваше, не бе отнесена, каквато само веднъж я бе виждал. — Случаят е приключен… — Северин се ухили, но след секунди безметежната му физиономия се издължи тревожно:
— Тонев! Ще я заяви за безследно изчезнала. Ще ни забърка в проблеми!
— Вярваш ли, че ще му стигне кураж за това? Или… спомен?
— Аааа… А! Да, бе. Жалко за потърпевшия.
— Не ми е жал. Щом не е зарязал всичко за една змеица, значи не я е искал каквато е. Сам си е виновен.
Детективът отвори уста. Искаше да изтърси, че лично нея той не би сменил и с харем змейкини, че нека започнат все едно отначало, като захванат първо да се запознаят, сякаш не са се виждали преди. ЧЕ ТОЗИ ПЪТ ВСИЧКО ЩЕ Е ПО-ЗМЕЙСКО И ОТ ЗМЕЙСКОТО…
За съжаление звънецът на входната врата не му позволи това. На Северин му се добълва огън, жупел, напалм и вакуумни бомби.
И двамата се обърнаха, после погледнаха и ръцете си. Бяха преплели пръсти. Намериха си очите.
Звънецът не се предаваше.
— Няма ме — прошепна ядосан и весел Северин.
— Не си давал адреса на Тонев, нали?
— Мислиш, че той? — намръщи се детективът. — Не, не съм давал адрес. На визитката са само координатите на офиса и номера на мобифона. Да не съм луд!
Сигналът вече стържеше нервите.
— Някой приятел?
— Познаваш ги! По-нагли още не съм завъдил… Ама че навлек! Комшиите са. Нямаше сигнал от домофона — досети се Северин.
Звънецът неочаквано спря…
— Уффф — омекнаха те в един глас.
… за да почне тропане по вратата. Закънтя цялата кооперация.
— Скъпо ще ти излезе нова — реши Венета и стана. — Лежи си, болнико, аз ще се справя.
— Ей, първо надзърни през шпионката!
— Изи, партнър. Може би и пищов ще ми дадеш?
— Кой ли може да е? Откъде да знам… Внимавай.
Проследи я с поглед как мина в антрето, палейки лампите на минимум. Без токчета имаше адски секси походка…
Венета се върна, завъртя ключа и усили осветлението. Северин примижа, сетне се ококори. Младата жена имаше доста смутен вид, което бе крайно необичайно за нея.