Слънце недосегаемо (роман-изповед)
- Автор: Теллалов Николай
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Слънце недосегаемо (роман-изповед)». Краткое содержание книги:
… Човеци също издирват отворени портали към Долната земя. И също са готови да платят прескъпо, за да стигнат до там.
… Там, където все още бушува голямата война — същата, заради която преди няколко века всички митични същества изчезнаха от хорската реалност.
Светове и вселени, пълни с търсещи себе си странници… Едни намират бляновете си, други тепърва ще правят открития, а някои, едва извървели своя път, поемат по следващия. Безкраен, вечен е стремежът към НЕДОСЕГАЕМОТО.
В случая обаче Хаосът бе Зло.
Алванд и преди бе подушвал подобни неща, но някак ги подминаваше, защото не се случваха чак толкоз разголени. Беше ново и поразително, че едно същество може до такава степен да се самоотрича. Бе на ръба на невъзможното — толкова дисхармонично съществуване. Би трябвало да е мъртъв или да умре всеки миг! Но нямаше признаци да се прекрати животът му в обозримо бъдеще — поне час или два още… Един оръженосец не е дорасъл да прозира отвъд Момента, едва съзнанието на Мъдрец простира своето СЕГА толкова нашироко по привидната стрела на времето… За младите сега е като миг, а не отрязък, област или срок…
Алванд с любопитство, сдържайки реакцията си на състрадание, проследи изкривяванията в аурата на човека, за да запомни симптомите на загнездилия се Хаос, нека и неосъзнат. Долови, че грозотата на деформираното биополе някак се усеща и от околните хора — минувачите извръщаха лица, страняха, отдръпваха се. Едно куче без стопанин и дом дори започна да лае и вие от страх, готово да нападне носителя на Злото… Впрочем, някои кучета налитат и заради злобата в себе си.
Змеят неволно поклати глава. Невероятно. Човекът спря пред напречната пешеходна пътека на същото кръстовище с него, в очакване на зелен светофар. Алванд проследи мисълта му, насочена към красиво момиче на отсрещния тротоар, и добави още един щрих към портрета — нещастният не умееше и да обича.
Иван казваше, че малцина човеци го могат — истински.
Да, но Алванд беше прочел пасаж в една от „свещените“ човешки книги, който го накара да вярва, че хората умеят да обичат почти като шарканите. Вярно, Иван забеляза, че събратът му твърде оптимистично си превежда от Лъжовен език конкретно послание на апостола с име Павел.
Може би. След тази среща… как да не се съгласиш. Истината не зависи от това дали ще натежи на сърцето…
Бездомният пес отново нададе вой към човека и побягна, когато понечиха да го ритнат.
Кучетата — горките твари, толкова дълго живели до хората, че почти се бяха вчовечили, приемайки предимно лошите черти на човешкия нрав. Но дори и добрите се изкривяваха в тях от животинската им природа. Защото хората не ценяха истински благородните кучешки характеристики. Ето, дори казват „куче“ като обида, пък смятат същия звяр за „приятел“. Слуга, беше го поправил Иван. Слуга, не приятел. Не Съратник от Свитата. Роб. Затова хората си остават „хора — нещо, което трябва да бъде превъзмогнато“. Защото където има робство, не може да съществуват истински Господари. Господар в смисъла, присъстващ в уважителното обръщение между шарканите.
Алванд постоя, загледан в гърба на опасния нещастник. Съмнения разкъсваха змея дали не следва да предприеме нещо. Няма страшно, ако този Хаос в душата-съзнание е моментно състояние — хората се идентифицират с настроенията и емоциите си, дори с мненията и — пак! — с думите, които произнасят. Моментното състояние ще премине. Но ако Хаосът е проял всички вътрешни образи на този човек и е стигнал до същността му? В такъв случай нещастникът е като… заредена бомба.
Трябва да се обезвреди.
Алванд се двоумеше.
И тогава покрай него — змея в човешки облик, щръкнал на бордюра — префуча тъмен и лъскав микробус. Луксозен, както му казват. Автомобилът безочливо не спази червения светофар, екнаха уплашени викове от пешеходци. Оръженосецът забоде поглед във возилото. И усети в микробуса познато присъствие.
За втори път ги срещаше. И те пак отиваха да вършат злодеяния.
Импулсът да хукне и да ги преследва дори не достигна ума му, отхвърлен веднага като неприемливо действие. Алванд се огледа.
Бялата полицейска „Лада“ на човешките стражници-брастагу, паркирана до кръстовището на площада „Славейков“, измуча късо със сирената си. Изръмжа двигател… и се задави, угаснаха и светлините на автомобила. Отвътре мигом изскочи униформено ченге, но без шапка, бързо отвори капака, блъсна с юмрук и фаровете светнаха, но опитът му отново да запали двигателя не сполучи. Алванд чу как стражникът съска в безсилен яд и захвърля преговорното си устройство в колата.
Змеят съзря такси и вдигна ръка да го спре.
— Карайте, моля, след тъмния микробус. Парите не са проблем — добави „вълшебните“ думички.
— Що? — наежи се таксиметровият шофьор.
Алванд нямаше време за губене. Обърна лице към него. Ирисите на змея пламнаха като стопове на кола и на Заповеден език той каза:
— КАРАЙ. МОЛЯ.