Слънце недосегаемо (роман-изповед)
- Автор: Теллалов Николай
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Слънце недосегаемо (роман-изповед)». Краткое содержание книги:
… Човеци също издирват отворени портали към Долната земя. И също са готови да платят прескъпо, за да стигнат до там.
… Там, където все още бушува голямата война — същата, заради която преди няколко века всички митични същества изчезнаха от хорската реалност.
Светове и вселени, пълни с търсещи себе си странници… Едни намират бляновете си, други тепърва ще правят открития, а някои, едва извървели своя път, поемат по следващия. Безкраен, вечен е стремежът към НЕДОСЕГАЕМОТО.
Повече възражения не последваха.
Микробусът спря извън София — там, където под студеното ясно небе се извисяваше Витоша — грамада, обсипана със светлинки. Двигателят млъкна в заградено с бодлива тел пространство, в което зееше изкоп за строеж. От околовръстното шосе изкопът беше скрит със стена фургони и паркирани за ремонт или продан коли, камари строителни материали и буци старо желязо. Откъм съседния терен бучеше агрегат и ръмжеше бетоновоз — тук, зад очукани тараби, се бачкаше под светлината на фарове и прожектори, които озаряваха дори околните парцели.
Никой от слезлите от буса мъже не забеляза прелетялата над оградата сянка, която беззвучно се сля с масива дървени макари силов кабел.
Измъкнаха от купето натикан в чувал младеж, мършав и нисичък, по скъсана тениска и тесни кожени панталони. Устата му беше залепена с изолирбанд. Ръцете — вързани на гърба с белезници.
— Дай го педала насам! — нареди най-авторитетният и извади мощно фенерче с метален корпус. — Ще пищиш ли бе, дупедавец?
Конус светлина бликна и безмилостно опря главата на хвърления като парцал човечец. Един от мъжете с шут вдигна пленника, после го подсече да застане на колене. Лицето на младежа приличаше на пица от побоя. Сополи с кръв се стичаха по лепенката върху устата. Едното ухо беше разкъсано, вероятно е имал обица. Лявото око — затворено от подута синя плът, дясното примижаваше — и то посинено. Трепереше — вече и от студ.
— Тебе питам, педалче!
Шамар. Удрящият носеше пръстен — нова драскотина и още кръв. Главата се люшна, после затресе в отрицание.
— Отлепи му ебалника.
Нарочно болезнено дръпване, по изолирбанда останаха парчета кожа. Момчето изохка, заплака.
— Казвай къде скри пачаврите!
Обезобразеният запелтечи.
— Не ми се прави на девствен, МЪЖЛЕНЦЕ… — лениво отрони главният.
Думите на момчето не се чуваха ясно.
— Искам си курвите обратно, ясно ли ти е? Колко ти платиха, за да им помогнеш да офейкат, а?… Я? Хич. Ама ти наистина си бил МЪЖ бе!
Дебелашко изсмиване. Коментар:
— Без пари! Педалска работа… Сигурно са го научили на нов чешит свирка.
Младежът изхленчи:
— Жал ми станааа! Кха-кха…
— Добре. Нежна душа си, ясно.
Отстрани отново се захилиха.
— Казвай къде са и ще ти се размине с малко бой. Иначе ще рипаш във варницата. С дръжка от лопата в гъза за изпроводяк, да не кажеш после на Свети Петър, че сме те оставили капо. Не се шегувам. Нали знаеш? АЗ не се шегувам.
Коленичилият младеж изхленчи тихо. Прошепна нещо. Повтори го, треперейки.
Главният мълчеше невярващо.
— Какво?! Абе…
Зверски ритник.
— Вдигнете го! Бързо!
Другите не посмяха да остроумничат. Изпълниха незабавно нареждането.
— Теб какво те бо̀ли какво ще ги правя? Акъл ли ще ми даваш? А?
Рязък удар. Вързаният се сгъна на две и остана като купчинка пред краката на главния — в средата на кръга други биячи. Щракна затвор на пистолет.
— Знаеш ли колко е кофти в стомаха? Ще ме молиш и за един в челото.
Алванд пристъпи през сенките. Усещаше оръжията. Мерзостните машинно произведени смъртохвъргачки-огнеплюйки. Създадени… не, просто направени — за да убиват.
А убийците дори не мразят жертвата. Не е редно да се убива с омраза. Но с безразличие — това вече е наистина недопустимо. Ако някой трябва да умре — бъди милостив и го убий бързо, преди да се е уплашил дори.
Само че хърбавият младеж тук не заслужаваше да умре, нито пък да се мъчи. Бе проявил добрина. Беше надвил страха си. За да спаси други от болката, която сега понасяше. Проклинаше се, че го е сторил. Ужасяваха го смъртта и мъченията — даже не знаеше кое повече. Но страстно желаеше някак да съумее да не се пречупи, да не изтъргува пощада срещу предателство. А се боеше, че няма да устои — нима изобщо можеше да се издържи! Много му се живееше. И въпреки това, изпускайки мехура и червата си от страх, отвърна „не“.
После зарида, в очакване на куршума.
Главният стоеше над него наежен като вълкодав, с настръхнали рамене. Ръмжене клокочеше в гърлото му. Искаше да гръмне жертвата си, тоя боклук сбъркан! Мразеше да не става неговото.
Щракна отново — предпазителят. Главният прибираше пистолета.
— Курвите ми трябват. Ще изгорим с бая пари — изсъска той. — Дайте оксижена! Ще ми каже…
— Може да не е той, Батка… Един духач да издържи толко лобут заради некви пачаври? Стига бе!
— Кой, ако не той! — кресна главният. — Мамашките и мамалигарките как ще се оправят, без да им е помогнал някой? А друг освен него няма! Кажи, кой друг?
— Може да ги е пипнал оня… дето ни се дървеше преди.