Слънце недосегаемо (роман-изповед)
- Автор: Теллалов Николай
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Слънце недосегаемо (роман-изповед)». Краткое содержание книги:
… Човеци също издирват отворени портали към Долната земя. И също са готови да платят прескъпо, за да стигнат до там.
… Там, където все още бушува голямата война — същата, заради която преди няколко века всички митични същества изчезнаха от хорската реалност.
Светове и вселени, пълни с търсещи себе си странници… Едни намират бляновете си, други тепърва ще правят открития, а някои, едва извървели своя път, поемат по следващия. Безкраен, вечен е стремежът към НЕДОСЕГАЕМОТО.
Искрено се засмя на твърденията за многоглавостта на шарканите. Реши, че е добра шега, докато не му хрумна, че по този начин човеците са обяснявали мъдростта на змейски и ламийски Учители и Пазители на знания, да не говорим за Съзерцателите… И престана да му е смешно, жално му стана от това плитко схващане… Хората май наистина пилееха забележителния си ум в затворените кръгове на страха и заблудата.
А нямаха оправдание (още една чудата думичка!…) за този си мироглед. Защото освен с Лъжовния си език разполагаха и с други езици — музика, математика, живопис… Но всяко от тези изключителни средства за изучаване и отразяване на света те без да искат, натикваха в същата лъжовна клетка. А отразяване не е „изкривяване“, първа стъпка, нали? Даже и математиката — точна и ясна. Механично търсеха реалните съответствия на математическите абстракции. Е, тук поне постъпваха логично — в духа на своята наука, която създаваше модели на действителността, без всъщност да открива природни закони. Но защо забравяха, че модел и обект не са едно и също? Естествено, отделни умове го разбираха… но защо тогава останалите не се стремяха да следват тези умове? Древният закон на Ятото — лети подир оногова, който знае — тук не се спазваше последователно.
А дори се потъпкваше.
Защо?
Иван-Крилан казва, че хората превръщат способностите си в цинизъм, ентусиазма — в амбиция, амбицията — в мания. Нима е прав напълно?…
Алванд усети, че времето е напреднало. Той върна книгите, взе читателската си карта, отговори с усмивка на усмивката на момичето-библиотекар и излезе навън. Наближаваше часа за затваряне на книжната къща. Тук правилата бяха такива. Знанието — в определени часове.
„Хмък“ — така казва събратът Иван. Та даже и Радослав го използва.
Съдържателна дума. Една от малкото, които най-често са си на място.
Замислен, той прекоси площада, минавайки покрай прибиращите стоката си търговци на книги. Почти всички, според Алванд, миришеха неприятно откъм главата си. Пое по най-прекия път към близкия градски парк, за да стигне до спирката на самоходната повозка до селото на Иван, Елена и чичо Димитър.
Ех, ако събратът му не бе сметнал за необходимо да скрие истинската си същност, неговото старо Семейство би могло ако не да му отговори на много мъчни въпроси, то поне да му даде крило да постави правилните въпроси…
Опасност!
Вървеше и анализираше, а в следващия миг се мобилизира за бой. Към него се приближаваше човешко същество, от което лъхаше на заплаха. Сигналите бяха толкова силни, че змеят премина в ускорено времеделене и сканира противника.
Беше готов да отразява нападение, ала вместо това го сполетя още едно странно откритие.
Източникът на враждебната душевна радиация се оказа просто случаен минувач, сравнително млад, към четирийсет — хората брояха живота си почти като граморите. Човекът просто преливаше от омраза и ненавист. Объркващото бе, че черното лъчение не беше конкретно насочено. То оставаше безформено, безлико и всеядно. С неописуема изненада змеят подуши, че коренът е в отвращението на човека от самия себе си. Той НЕНАВИЖДАШЕ СЕБЕ СИ! Терзаеше се за дреболии, не харесваше походката, лицето, гласа, работата си… и заради това мразеше целия свят.
Но още по-объркващото предстоеше.
Алванд се вгледа по-дълбоко и установи, че човекът дори не подозира за пламтящия огън на ненавист у себе си. Той просто виждаше, че всичко около него е досадно, гадно, дразнещо, отвратително, неуместно, грозно, достойно само за храчка в муцуната или забиване на юмрук в слабините… Но агресията не му изнасяше, боеше се от съпротива.
Този човек бе нещастен. Беше станал заради това лош. Неумението му да пие като роса всяка капчица радост го бе разсъхнало, душата му се беше напукала като забравена на слънце буца глина… и през пукнатините надничаше Хаосът.
Хаосът не е зло. Хаосът е свободна енергия. Поле за градеж. Без доза хаос животът не би бил живот, а безкрайни простори от идеални кристални структури — безжизнен и съвършен свят, тоест неизменен, безукорен, каквато е смъртта, а не Животът и Любовта. Хаосът и Редът следва да се намират в Равновесие, така че процесите да не замират, но и да не се прескачат един друг, рушейки фината тъкан на живота и на Всемира.