Слънце недосегаемо (роман-изповед)
- Автор: Теллалов Николай
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Слънце недосегаемо (роман-изповед)». Краткое содержание книги:
… Човеци също издирват отворени портали към Долната земя. И също са готови да платят прескъпо, за да стигнат до там.
… Там, където все още бушува голямата война — същата, заради която преди няколко века всички митични същества изчезнаха от хорската реалност.
Светове и вселени, пълни с търсещи себе си странници… Едни намират бляновете си, други тепърва ще правят открития, а някои, едва извървели своя път, поемат по следващия. Безкраен, вечен е стремежът към НЕДОСЕГАЕМОТО.
В същото време, същите българи бъркаха змея с витяка, макар да имаха отделни думи. Думата „витяк“ у други народи звучеше като „витяз“ и се смяташе за похвална, но отнесена САМО към човешко същество.
Като цяло обаче, образът на дракона се възприемаше от съзнанието на хората като Зло. Като необуздана природа, мислена от човеците за враждебна, особено след завладяване на умовете им от идеята за Единствен творец — идея, която заявяваше, че обяснява всичко и няма друга истина освен нея. Идеята се наричаше религия и Алванд проследи как с течение на времето хората са се прекланяли все повече и повече на своите представи за себе си — за съжаление, не на най-възвишените представи за себе си. Успоредно с този процес вървеше демонизирането на всякакви нечовешки същества и особено на шарканите. Алванд бе поразен от този изблик на необяснима омраза. Дали не бе внезапно възвръщане на паметта на атлантите?
Веднъж говореха с Елена и той ѝ каза, че сегашните хора наистина са потомци на загиналата Атлантида. Елена никак не се учуди. Нима помнят участта на първородината си и ОБВИНЯВАТ нас за това? Обвинение — странна дума в контекста на Лъжовния език… Сякаш атлантите не са носели отговорност за случилото се?
Иван обясни нещата по-просто. Хората, каза той, страдат от „комплекс за непълноценност“.
(Алванд дълго анализира явлението „комплекс“, но не стигна до окончателни изводи. Струваше му се нелогично такъв проблем да съществува в съзнанието на разумно същество… нека и същество, което няма достъп до подсъзнанието си. Впрочем, хората си мислеха, че в подсъзнанието им се спотайват чудовища. Вероятно ученият Фройд е имал такива твари в главата си, но Алванд се съмняваше, че ВСИЧКИ хора са като него. Подсъзнанието на шарканите представляваше просто автоматизираната част от ума, в която отлежаваха и дозряваха неоформени мисли, какъв ти развъдник за „чудовища“ е това…).
Поради „комплекса“, хората в плен на Мързела очернят всичко, което ги превъзхожда. Те „поливат с кал“ всекиго, комуто завиждат, и всичко, от което се боят. И по този начин изглеждат пред себе си по-чисти, по-силни, по-смели.
Алванд възрази, че може много хора и да мислят така, но авторитетът на Водачите им би трябвало да промени погрешното мнение („Грешка, грях“ — странно тежки слова…). Иван го изгледа със съжаление и му обясни как в човешкия свят се става Водач.
Алванд, с риск да обиди събрата си, не повярва.
Излизаше, че хората нямат същински Водачи, а нещо смесено и най-много напомнящо на Възпитател, който води малките в първия техен полет. Или Лечител, който прибира болни, ранени, слепи, води ги там, където ще им се помогне… Защото Водач е онзи, когото следваш драговолно, не по принуда, а по силата на осъзнат и критичен избор, и си готов всеки миг да поемеш бремето му, ако дадена небесна пътека му е непозната, ако се отклонява от целта на полета — та той сам ще ти отстъпи челното място в ятото, защото Вярност следва да има към избрания Път, не към водещия или към начина на летене… Пък и Пътят винаги трябва да се следи дали е верен. И никой Водач няма нужда (а и не бива! вече не е Водач!) да води слепи очи и умове, да вижда и мисли вместо тях, такива тежат на крилете му, такива не могат да внесат поправки в курса и начина на следването му… Така не се решават поставените задачи!
Иван потвърди, че хората точно това търсят — Наставник, който обаче да води следовниците си не по пътеките на знанието, а по Пътя на Действието.
Говореха на Лъжовен език и змеят установи с изненада, че в рамките на Езика на заблудата казаното от Крилан има смисъл. И още проумя, че фразата „не ти вярвам“ с нищо не се доближава до най-страховитото оскърбление в света на шарканите. Отказът да се даде заслужено доверие тук не се възприемаше като обида.
Алванд ревизира всичките си досегашни изводи след това поредно откритие, но отложи да приеме тълкуванията на събрата Иван. Струваха му се твърде елементарни.
Но нататъшните проучвания само усложняваха въпроса. Или трябваше да приеме, че Иван е прав, въпреки обобщението, или че отговорът надхвърля възможността на оръженосеца да го осмисли.
Но най-изумяващият факт за Алванд бе, че хората смятаха драконите за НЕИСТИНСКИ, за плод на собственото си въображение. При все че в литературата им имаше много документирани случки за срещи с шаркани. Алванд даже откри в човешките легенди отзвука на няколкото големи затишия във военните действия с нефилимите, по време на които доста шаркани са посетили Горната земя, изоставена от тях заради ангажирането им в боевете. Нима наистина е типично и присъщо за хората — да отричат факти, вместо да ги прибавят към знанията си?…