Слънце недосегаемо (роман-изповед)
- Автор: Теллалов Николай
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Слънце недосегаемо (роман-изповед)». Краткое содержание книги:
… Човеци също издирват отворени портали към Долната земя. И също са готови да платят прескъпо, за да стигнат до там.
… Там, където все още бушува голямата война — същата, заради която преди няколко века всички митични същества изчезнаха от хорската реалност.
Светове и вселени, пълни с търсещи себе си странници… Едни намират бляновете си, други тепърва ще правят открития, а някои, едва извървели своя път, поемат по следващия. Безкраен, вечен е стремежът към НЕДОСЕГАЕМОТО.
— Има ли вероятност да е оживял? — прекъсна го Венета, гризейки нокътя на кутрето си. Подпря с показалец рамката на очилата си и сякаш забрави да махне пръста си от там. — На роднините е бил предаден в запоен ковчег. Може да не е бил вътре…
— Тези копия ни ги е дал братовчед ми. Те не са фалшифицирани, така че да стават за обществена консумация. Каквото пише там, такова е било. Съжалявам.
— Тогава как си обясняваш всичко?
— Засега никак. Бай Величко доста ми разказа за случката. Заедно с него в психиатрията се лекували двама срочнослужещи. Войници от същата застава. Свидетели на разстрела. Не му се приказваше много-много. А после съвсем млъкна, оправда ми се с подписка за неразгласяване… Никак не мога да си го обясня — добави той накрая, връщайки се към първоначалния ѝ въпрос.
Венета сложи длан върху плика със снимките.
— Тогава виж какво излезе от филма.
— Трябва ли?
— Страхувам се, че се налага.
Двамата се засмяха тихо.
Детективът извади снимките. Първата беше силно преекспонирана, все едно бе щракнал слънцето през телеобектива. Смътни сенки на по-преден план.
— Различаваш ли нещо?
— Гледам таймера. Часовникът ми е спрял точно в момента на снимката.
— „Сейко“-то ти?
— Да, виж. И не иска да тръгне.
— Не показва същия час.
— Мъчех се да го сверявам — въздъхна той. — Добре, я сега… Аха. Я виж, това е върбата — Северин очерта с нокът бледите ѝ контури. — А тук трябва да са те… Егати, нищо не разбирам…
— Ето ти същата поза, пообработена на компютър.
Детективът мълча дълго и глупаво.
— Какво Е това?
— Какво си снимал, скъпи?
Със страдалческа гримаса „скъпият“ се надигна, дотътри се до библиотечния шкаф и зарови ръце в чекмеджетата. С досада хвърли на масичката пистолет „Аркус“, разбута купчинка книжа и накрая победоносно и заканително се върна с голяма лупа в ръка.
Прихвана снимката с два пръста и завря нос в нея, ококорен в дебелото увеличително стъкло.
— По дяволите… — изпъшка сетне.
В сивите сенки и петънца на бял фон, без затруднение се разпознаваше вирчето с водопада, а също и кривата снага на върбата. Над отразяващата плътния блясък вода, слънцето висеше някак призрачно, но и ярко. И две фигури се топяха в необикновената светлина. Само че в техните силуети Северин никак не съумя да отгатне човешки форми. Можеше само да каже коя е Ивановата — по-масивна и тъмна, както и в какво се бе превърнала Искра…
В нещо светло, изящно, фино, грациозно.
Двете същества бяха извърнали един към друг чудовищни глави с гребени върху почти лебедови шии. Плочки, рога, шипове по гръбнака. И общо четири разперени криле — прозирни, красиви и войнствени.
Те летяха към сиянието, във и през него.
— Това… те ли са? — смутолеви Северин.
— Питаш ли?
Хладнокръвният глас на Венета го стресна.
Той изтърва лупата на килима и безпомощно се свлече обратно на канапето. Пръснатите по масичката фотографии не излизаха извън полезрението му.
Венета почука по-настойчиво по плота, за да привлече неговото внимание.
— Все пак, не са го убили докрай — рече тя тържествуващо.
Северин я изгледа с очи на луд. Тя се помъчи да обясни.
За първи път в живота си Алванд изпитваше нужда да се оплаче някому от умствена умора. И може би дори да се свре под крилете на майка си. Някога това бе едно от най-сигурните места във вселената. Както и сянката на баща му.
Намираше се в Столична библиотека, в читалнята, пред камара книги.
Четеше онова, което хората мислеха за змейовете.
И една дванайсета част от всичко, което проучи, бе достатъчна, за да изпита пълно объркване.
Във вид на смътна идея, обрасла с недоразумения и заблуди, шарканите като че ли се радваха на почит в словесния свят на човеците. В една страна, чието име Алванд хареса, защото значеше „изгряващо слънце“, за първия микадо, император, нещо като постоянен Водач на Ятото, се твърдеше, че бил син на морска змеица и човек-рибар. В съседната държава също смятаха драконите за покровители, дори титлата на човешките Водачи бе свързана с шарканите и намекваше, че именно те са им дали право да властват. В страни като Тайланд, Корея, Виетнам, в целия човешки Далечен Изток уважаваха змейовете… там дори следваха старинни шаркански повели — вярно, преведени на местните диалекти на Лъжовния език, а това водеше до чудатости според оръженосеца. Видя неточно изображение на шаркан върху държавното знаме на Бутан, после и нещо като халичи и лами върху други сегашни и предишни гербове, включително европейски. Спомни си, че в българските църкви често змейове държаха знака на местната човешка вяра — кръста.