Удивителната и изключителна приказка за Мирър и Голиат [bg]

– Елайджа е превъзходен художник на портрети и е имал много поръчки. Той е мое откритие: намерих го, когато правеше ботанически илюстрации за един свещеник в Хоув. Забелязах дарбата му. Спасих го от живот в почти сигурна бедност в онази проклета дупка.

– В Хоув не е толкова зле. Много е хубаво през лятото – отбеляза полицай Уолнът.

– Благодаря, Уолнът – и го погледнах със сигнал да не говори. Пак вдигнах очи към портрета на лейди Кларънс. – Като истински е. Кога го нарисувахте?

Елайджа се измъчи с отговора и погледна лейди Кларънс, която отговори:

– Миналото лято.

„Защо би се колебал за датата?“, зачудих се.

– Аз лично предпочитам натюрморт, някоя купа плодове – настояваше Уолнът.

– Благодаря, полицай, сигурен съм, че никой не се интересува от мнението ви за изкуството.

– Това ли е всичко, сержанте? – изгледа ме тя.

– Един последен въпрос. – Подадох и снимката. – Някога виждали ли сте това момиче?

Лейди Кларънс я погледна.

– Изглежда съвсем обикновена. Не, не съм, коя е тя?

Подадох снимката на Елайджа и той бързо ми я върна.

– Не.

– За какво е всичко това, сержанте? – настояваше лейди Кларънс.

– Едно момиченце е изчезнало.

– И какво общо има това с нас и господин Албърт Чаймс?

– В момента само събираме информация.

– Но очевидно смятате, че има връзка – рече Елайджа и докато го каза, погали джобния си часовник. Направи го дискретно, но жестът прикова погледа ми. Погали го сякаш с обожание, дори сексуално. Тогава разбрах, че някак си бяха замесени. Но все още нямах доказателства.

– Ще ви оставим да се насладите на операта – казах и си сложих шапката. Очите на портрета ме проследиха на излизане, а слугата затвори вратата зад нас доста рязко.

– Какво мислите, сър? – попита полицай Уолнът. – Художникът е голям перко.

– Знаят какво е станало с нея.

Взехме такси до жилището на Обадая Дедлок, който живееше в една по-тъмна част на града, близо до голямо гробище. Отвън домът му беше доста занемарен. Почуках силно на вратата, докато не ми отвори един пълен господин със смокинг от червено кадифе и тюрбан. Беше рижав, а лицето му беше едро, бяло и отпуснато.

– Очаквах ви – каза той и влязохме в една много слабо осветена стая. Самата къща беше в безпорядък, с провиснали тапети и миши изпражнения по килима. На дивана лежеше препарирана кобра, а различни карти и графики на планети бяха пръснати по пода. В една съседна стая един огромен телескоп се беше вгледал в нощното небе, а подът беше отрупан с празни чинии с късчета храна; чувах как мишките цвърчат и притичват насам-натам. – С какво мога да ви помогна, господа? – Поне беше любезен.

– Познавате ли господин Албърт Чаймс?

– Не го познавам лично, но си купувам часовници от него. Препоръчаха ми го горещо преди няколко години.

– Кой ви го препоръча?

– Брат ми Натаниъл, който живее в Индия.

– В списъка е, сержант – добави полицай Уолнът.

– Списък ли? – отвърна Обадая.

– Списък с клиентите на господин Чаймс. Погледнете го, моля, и ми кажете дали познавате някои от тях.