За честта на крадеца [bg]

— Някой друг път, братовчеде — проехтя отгоре същият глас.

Чухме стъргане, последвано от глухо тупване — бяха сложили капака на мястото му.

— Доволен ли си? — попита Деган.

— Почти.

Стояхме в тъмнината и аз слушах как вдясно от мен Деган диша през устата също като мен. Това почти не помагаше да търпим миризмите, пък и знаех, че скоро ще започнем да усещаме въздуха и на вкус. Не исках да се размотавам тук толкова дълго.

Не мърдах и въртях очи полека в търсене на първото кехлибарено просветване, с което дарбата ми се пробуждаше. Чакането не се проточи.

Първо зърнах стърчаща тухла в отсрещната стена, тъмночервена на черен фон. После видях и повърхността на канала в алено и жълто, мудна на някои места, течаща по-бързо на други. Бях забравил колко странно успокояващо може да изглежда този бавен танц на цветове, който би ме отвратил в светлината на деня.

След това пред очите ми се появи Деган, последван веднага от стените, извиващи се нагоре в сводест таван. Вдигнах глава — отворът на шахтата се оказа по-близо, отколкото очаквах. Истинският капак висеше отворен над канала. В припряното си бягство Лариос бе забравил да го затвори. Добре, че бе станало така, иначе двамата с Деган сега щяхме да бъдем надупчени със стрели трупове.

А от капака по тавана се проточваше закрепено въже към настлана с камъни пътека покрай стената. Всеки, който познаваше този път към спасението, би могъл да се прехвърли по въжето и да стъпи сух и чист на пътеката, по която имперските инженери минаваха, за да оглеждат и поправят отходните тунели на града.

Обмислих възможността да се покатерим обратно в шахтата, но беше твърде вероятно горе да се натъкнем на засада.

— Има пътека над канала вляво — казах на Деган.

Премълчах гузно, че бихме могли да избегнем напълно газенето в мръсотията.

Поведох го натам и му помогнах да се качи на пътеката.

— Познато ли ти е мястото? — попита той приклекнал, за да не си удари главата в извивката на стената.

Огледах тунела и в двете посоки. Наблизо имаше празна скоба за факла. Предположих, че факлата сега е в ръката на Лариос.

— Не съм сигурен. Май не стигнах чак дотук предишния път.

— Някаква следа от Лариос?

— Никаква.

— Значи някъде наблизо има изход. Не ми се вярва, че се е спуснал тук само за да броди незнайно докога в мрака.

Кимнах, но си спомних, че Деган не ме вижда.

— Може би е шахта за изливане на отпадъци или за слизане в тунела.

— Ти водиш.

Сложих ръката му на рамото си и поех наслуки надясно.

Камъните под краката ни бяха хлъзгави от слуз и мишовина. На едно място ръбът на пътеката се бе изронил. Минахме оттам, като притискахме гърбове в стената. Непрекъснато ни се изпречваха плъхове и скоро се наложи да извадя рапирата, за да събарям по-войнствено настроените гризачи в канала. Плъховете цвърчаха яростно и нарушаваха тишината, в която иначе се чуваха само падащи капки.