![Знакът на жрицата [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/4/6/7/znakt-na-zhricata-bg-download.jpg)
Знакът на жрицата [bg]
- Автор: Кобербёль Лине
- Серия: Жрицата на срама #2
- Год: 2007
- Язык: болгарский
- Год: Персей
- ISBN: 9789549420555
- Переводчик: Неда Димова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Знакът на жрицата [bg]». Краткое содержание книги:
— Мамо… — промълвих аз тихо, за да не я изплаша.
Тя не ме чу. Отпи от купата и дори не погледна към мен.
— Мамо! — опитах аз отново, този път по-силно.
— Да открехна ли прозореца? — попита Роза. — Времето е много приятно днес.
— Да, благодаря — каза мама, без да дава какъвто и да било признак, че ме е чула. Роза тръгна към прозореца и към мен. Мина през мен. Сякаш изобщо не бях там. Това беше по-страшно отколкото случката с гарвановото крило. Много по-страшно.
— Мамо! — изкрещях аз, като несъзнателно използвах интонацията на Жрица на срама, защото именно тя караше хората да слушат.
Мама изпусна купата и топлата супа се разля по одеялото.
— Дина… — прошепна тя и хвърли един несигурен поглед към прозореца, но не точно към мен. Роза нададе ужасен писък, падна на колене до леглото и започна да бърше петното супа с края на престилката си, докато мълвеше някакви извинения и задаваше уплашени въпроси.
— Не трябваше… Съжалявам, трябваше да ти придържам чашата… Втриса ли те?
Мама обаче изобщо не й обърна внимание. Тя продължаваше да се взира по посока на мен и прозореца.
— Дина — каза ми тя строго. — Връщай се обратно. Това, което правиш, е опасно. Може да умреш.
— Мамо…
— Не! Връщай се. Веднага!
И тя прибягна до интонацията на Жрица на срама, а беше по-добра от мен. Мама и Роза, спалнята и залятото със супа одеяло, всичко изчезна и вихърът отново ме отнесе в сивата сияйна мъгла. Мама ми бе казала да се връщам обратно, но аз нямах ни най-малка идея откъде бях тръгнала. Мъглата ме обгръщаше отвсякъде и дори имах чувството, че част от нея се бе просмукала в мен. Тя се стелеше през мен, плътна и студена, и ми бе още по-трудно да мисля. Нищо не виждах, но поне не цареше пълна тишина. Чувах гласове, слаби като далечно ехо, и тръгнах след тях. Те бяха единственият ми ориентир. Гласовете зовяха, диреха и търсеха. Един от тях търсеше мен.
— Дина…
Беше толкова далечен, че почти не го чувах, но той ме теглеше към себе си също както носталгията по дома преди мама да ме накара да си тръгна.
— Дина!
Беше Давин. И не шепнеше. Викаше колкото сила имаше. Яздеше Фалк, макар че за всички беше ясно, че трябваше да си стои вкъщи в леглото. Бедното му посинено лице бе отчаяно и мокро от сълзи. Той пришпори Фалк в бесен галоп към водопада на воденицата и изобщо не обърна внимание на недоволното пръхтене на коня и на опитите му да се отдалечи от бучащата, лееща се вода.
— Дина! — продължаваше да вика той.
— Давин! — изкрещя Салан зад него. — Спри! Престани.
Мъжът притисна черния си як жребец до Фалк и хвана юздите.
— Спри, момче!
— Пусни ме! — сопна му се Давин, който не бе на себе си и се опита да издърпа юздите от Салан.
— Момче… Безсмислено е. Няма я вече. Много е тежко, но нищо не можеш да направиш. Какво ще ти помогне да препускаш, докато сам не паднеш от коня и не си счупиш врата? Не е ли достатъчно ужасно, че ще ти се наложи да кажеш на майка си, че… че Дина се е удавила? Хайде, да се прибираме, момче. Поне ти да си при нея.
„Удавила?“, помислих си аз объркано. Наистина ли се бях удавила? Затова ли главата ми бе пълна с тъмна вода? Затова ли хората можеха да преминат през мен, сякаш бях призрак?
— Прибирай се — вресна му Давин ядосано и грубо. — Аз няма да се върна.
— Ти полудя ли, момче? Да не мислиш, че мой да се прибера без теб?
— Да не мислиш, че мога да се прибера и да погледна мама в очите? Не мога, Салан.
Салан пусна с неохота юздите.
— Тогава какво смяташ да правиш? — попита ме той.
— Да търся, да се надявам. Салан, аз трябва да вярвам, че е жива, докато не открият… докато не открият тялото й. Но макар да се стараеше да звучи обнадеждено, в гласа му се долавяше нотка на безверие и изтощение. Изглеждаше толкова ужасно нещастен, че ми идваше да се разплача и да го прегърна.
— Давин. — Не бях сигурна, че ще ме чуе. Вероятно само Жрица на срама можеше да го направи, а той за разлика от мен не бе наследил дарбата на мама. Но той потръпна и започна да се оглежда объркано наоколо.
— Дина?
Исках да му кажа, че изобщо не ми се вярваше да се бях удавила. Че не трябваше да се отчайва. Но някой ме хвана за ръката и ме дръпна обратно в сияйната сива мъгла. И този път не бях сама.