Знакът на жрицата [bg]

Тогава се случи нещо много странно.

В един миг лежах и бях раздрусвана, подхвърляна и подмятана и ми се гадеше все повече и повече. В следващия сякаш се бях озовала на съвсем друго място. Аз се издигнах и се понесох нагоре, сякаш бях съвсем безтегловна, едно малко прозрачно облаче, а не момиче с реално и топло тяло, което стоеше долу, където му беше мястото, „стъпило с двата крака на земята“, както мама обичаше да казва.

С двата крака на земята — това във всеки случай не можеше да се каже за мен в този момент. Долу, под мен, толкова далеч, че приличаха на кукли, неколцина мъже яздеха отстрани на два фургона. Бяха се запътили към един планински проход и следваха тясна пътечка, която като охрено-жълта ивица прорязваше тъмните каменисти, покрити с пирей, сивеещи планински склонове. Мъжете бяха толкова малки, че ми беше смешно, но аз бързо се изморих да ги гледам. Усещането да летиш беше прекрасно. Или по-скоро да се рееш във въздуха, защото да летиш не означаваше просто да висиш неподвижно сред облаците.

Фиюююююю. Два гарвана прелетяха толкова близо до мен, че единият ме докосна с черните си крила… Не, не ме докосна. Нямаше какво да докосне. Гарвановото крило мина през ръката ми, сякаш тя не съществуваше. Какво се бе случило с мен? Загледах се в ръката си. Изглеждаше съвсем нормално, имаше си пет пръста, пет нокътя и така нататък. И все пак нещо не беше наред. Очертанията й… блестяха.

Започна да ме обзема страх. Мъжете и фургоните долу на земята се смалиха още повече. Аз се издигах ли издигах, бавно наистина, но непрекъснато, а това със сигурност не беше добре. Аз не трябваше да се рея между облаците, сякаш бях ястреб или орел, замисълът не беше такъв. Замахах с ръце като с крила, но това изобщо не ми помогна. Сетне опитах с някои движения от плуването, макар че въздухът, разбира се, се различаваше много от водата. Каквото и да правех, продължавах да се изкачвам — бавно, но неумолимо.

Вече не беше нито приятно, нито забавно. Не исках да съм тук. Исках вкъщи. Вкъщи, при мама.

Имах усещането, че нещо ме тегли. Сякаш бях закачена на връв, която някой дърпаше нагоре. Фургоните и планинският проход изчезнаха. Синьото небе изчезна. Всичко изчезна в един миг, който ми се стори цяла вечност, всички цветове и всички звуци се разтвориха в една странна сива сияеща мъгла. Тогава се появиха един прозорец, едно легло и един глас, които познавах.

— Благодаря, Роза.

Точно от това имах нужда.

Мама.

Бях се озовала точно там, където си бях пожелала, и почувствах такава лекота и щастие, че почти забравих по какъв начин се бях прибрала. Стоях между леглото и прозореца и гледах мама. Тя все още бе много бледа, но се бе поизправила в леглото и сама държеше купата със супа, която Роза й бе донесла.