Санаториумът [bg]

— Господине, мога да ви донеса нещо друго, ако предпочитате, и разбира се, да кажа на екипа какво е мнението ви.

— Не, няма проблем — Елин стрелва Айзак с предупредителен поглед. — Всичко е наред.

Сервитьорката се отдалечава и Елин се намръщва.

— Защо винаги трябва да го правиш? Да се караш на хората? Тя не е виновна, че Лори е изчезнала.

Той винаги изкарва гнева си на другите. Елин помни, когато веднъж Айзак изгуби играчка, която баща им му беше купил за награда, че е взел с отличие изпитите в училище, дългокрак метален робот, който говореше, когато натиснеш антената му: Ще изпълнявам заповедите ти, но моля, отнасяй се внимателно с мен! Сам опра пешкира — стаята му беше преобърната наопаки и пиратът му „Плеймобайл“ беше похитен за отмъщение.

Седмици след това Сам не се отделяше от Елин. Двамата се превърнаха в човешки щит един за друг. Всеки път, когато Айзак беснееше, те се търсеха за закрила.

Неловкото мълчание продължи. Айзак потрива врата си.

— Права си — казва накрая тай, — но това не ми харесва. Някак… не е правилно. Ако Лори не се върне до довечера, пак ще се обадя на полицията.

— Може да се върне дотогава — неубедено казва Елин. — Всичките притеснения може да са за нищо.

— Сигурно ще размислиш, след като видиш тези неща — Айзак бърка в чантата си, изважда купчина снимки и ги слага на масата. — Виж ги, а после ми кажи, че е нищо.

Елин придърпва купчината към себе си. Дишането й се учестява. Снимките са различни, но на един и същ човек.

Лукас Карон.

— Това е строителният предприемач на хотела… Откъде ги взе? — пронизва я леденостуден страх. Това не изглежда добре.

Айзак я поглежда напрегнато. Лицето му е бледо, без капчица кръв. Кракът му потропва на пода.

— Намерих ги скрити в скиорската чанта на Лори. Разгледай ги.

Лукас върви към хотела с плетена вълнена шапка на главата и гледа телефона си. Лукас говори със служител на входа на хотелския салон.

Лукас седи на терасата с група хора и пие вино.

Прилича на наблюдение, сякаш Лори го е следила. Дебнала го е.

— Странно е, нали? — пита Айзак. Сега кракът му се движи по-бързо и коляното му се удря в масата. — Кажи ми, че не ти се вижда странно. Това не са снимки от ваканция. Той не съзнава, че го снимат.

Елин си поема продължително дъх.

— Трудно е да се каже, ако не знаем контекста. Може би има обяснение — но докато се мести неспокойно на стола, Елин знае, че думите й звучат неубедително.

Какво обяснение би могло да има? Защо Лори е правила тези снимки?

— Какво обяснение? — очите на Айзак са неумолими и блестят. Той ожесточено чеше клепача си.

Елин слага длан върху ръката му. Жестът е машинален, инстинктивен. Ръката му се долепя до масата и се отпуска под нейната.

Времето се връща назад. Елин отново е дете и Айзак й помага да заспи след кошмар. Затова спят в една стая от години. Той се пресята и хваща ръката й. Правеше същото и за Сам, когато беше прощъпалник.

Известно време Сам сънуваше по-лоши кошмари и от нея и вината беше нейна. Имаше период, в който се маскираха. Сам беше войник, рицар и понякога, ако Елин го убеди, овца, целият увит в ръчно направен бял костюм от овча вълна — „творческата“ й интерпретация на Рождество Христово.

Но после Сам започна да има лоши сънища за костюмите — представяше си, че те оживяват от края на леглото му, без глави, и танцуват из стаята. Елин помни, че майка им тактично скри костюмите и прошепна: „Известно време няма да играете на тази игра.“

Сам.

Мисълта я прониза остро. Елин дръпва ръката си и изпитва ужасяващо чувство на тревожност. Отново избързва. Приема всичко за чиста монета.

Всичко, което й е показал и казал Айзак, са само думи, нищо повече… Елин взима чашата си с водата, ядосана на себе си. Въпреки всичко свали гарда. Трябваше да бъде по-предпазлива и да действа по-умно.

Забравила е колко лесно е да загубиш представа за някого. Да не знаеш какъв е сборът от съставните му части.