Санаториумът [bg]

— Затова ли отпрати Уил? За да ми я покажеш?

Елин се наежва.

— Не съм го отпратила. Той приключи с обяда и искаше да си провери имейлите.

Айзак пуска вилицата, тя изтраква, после отмества настрана чинията. Не е докоснал салатата с пилешко месо и листата маруля са натрупани от едната страна.

Той се е побъркал, мисли си Елин, поглеждайки наболата му брада и измачканите дрехи.

— Е, и за какво става въпрос? — троснато пита Айзак.

— Депресия. Към разпечатката беше прикрепена визитна картичка на психиатър.

Тя прокарва пръст по ръба на стъклената си чаша и се втренчва в огъня в камината. Пламъците са буйни и високи и се вият на кълба зад стъклото.

— Психиатър? — Айзак отваря широко очи и после се окопитва. — Всъщност… да, има логика — той поглежда Елин преценяващо, сякаш опитва да предугади реакцията й. — Напоследък Лори се бореше с депресия. Влоши се през последните няколко месеца. Лекарството й… Това взех от лавицата. Не знам дали ме видя.

— Видях — тя го поглежда в очите. — Защо го скри?

— Не исках да навлизаме в личните й проблеми без нейно разрешение. Мислех, че тя ще се върне и няма да се наложи… — Айзак поклаща глава и свежда поглед към пода. — Но всичко отиде по дяволите — той се прокашля. — Обадих се на всички да не идват. Приятелите на Лори. Моите. Дори ако времето не се развали толкова, колкото прогнозират, сега няма смисъл да идват.

— Сигурен ли си?

— Що за празненство за годеж ще бъде, ако я няма годеницата?

Елин чува гнева в гласа му и сменя темата.

— Откога е депресирана?

— От време на време, от години, откакто умря Корали. Не й помогна, че и баща й замина. Когато Лори навърши осемнайсет, той пак отпраши за Япония.

— Корали е мъртва? — гласът на Елин потреперва, когато си я представя — продълговатото лице, дръпнати котешки очи. Корали беше единствена и неповторима, луда глава, толкова изпълнена с енергия, че беше трудно да си представи, че е мъртва.

— Блъснала я кола и шофьорът избягал. В Женева… Близо до езерото.

— Лори не каза нищо — Елин се попита защо Лори не го спомена. Заболява я, но дълбоко в душата си знае — защо Лори да споделя с нея, след като Елин й обърна гръб?

— Лори умее да прикрива чувствата си и да се прави на смела, но вътрешно се бори да не се срине. Особено тук в хотела. Не може да си позволи да загуби още една работа.

— Още една?

— Имам предвид предишната. Общо взето, накараха я да напусне. Дадоха й добра препоръка, защото тя си тръгна тихо и кротко, но все пак…

— Какво се случи?

— Работното време, натоварването… Лори не спеше както трябва, обаждаше се, че е болна, започна да се кара със служителите и гостите.

Елин се опита да свърже информацията с онова, което знае за Лори. Невъзможно е, все едно вижда двама различни човека.

— Аз… намерих и сметки за мобилен телефон, Айзак. Не е телефонът, който е оставила тук Лори. Мисля, че тя има още един телефон…

— Още един? Щях да знам… — по врата му плъзва топлина.

— Имала е. На нейното име е. Сметките са изпращани до хотела — Елин взима парче хляб и пак го оставя. Супата й, капките мазнина, чиято миризма се усеща във вдигащата пара течност… не е апетитна. Идва й в повече.

— Ами, ако е имала още един телефон, не може да го е използвала много.

— Има много обаждания, Айзак. И съобщения. Звъняла е неколкократно на един номер през последните няколко месеца. Мобилен телефон в Швейцария.

Той нервно прокарва език по зъбите си.

— В теб ли е сметката?

Елин бърка в чантата си и му дава най-скорошната сметка. Очите му преглеждат страницата мъчително бавно. Айзак не познава номера.

— Сега ще го набера — той изважда телефона от джоба. Косата му пада над лицето и хвърля сянка върху израза му.

— Какво ще набереш?