Санаториумът [bg]

Той дори физически приличаше на нея, мисли си Елин. Светла кожа и руса коса, толкова рядка, че когато се намокри, виждаше се белезникавият му череп отдолу.

— Тогава ти не си била лесна, така ли? — Уил закачливо повдига вежда.

— Не, не като Сам. Казват, че най-малкото дете винаги е най-щастливото, и това е вярно. Сам винаги ни разсмиваше и изглаждаше нещата, когато се карахме. Като си спомням сега, мисля, че той притежаваше най-добрите качества на мен и на Айзак. Много енергия като мен, но и лазерното фокусиране на Айзак. Сядаше и се съсредоточаваше така, както аз никога не можех — „Лего“, домашни, четене. Нищо не го разсейваше… с изключение на Айзак. Той знаеше как да ядоса Сам.

— Често ли го правеше?

— Да. Държеше се различно с мен и със Сам. В него имаше… нещо дивашко. Мама обикновено беше невъзмутима, но Айзак понякога я изнервяше — Елин защипва между пръстите си завивката на леглото. — И аз се дразнех. Айзак беше непредсказуем. Мисля, че може би защото беше изключително умен. Обичаше да си играе с хората и ситуациите, за да разбере защо реагират така.

— Звучи доста хладнокръвно.

— Да. Айзак можеше да бъде такъв. Понякога той не реагираше като другите хора на едни и същи неща. Сякаш беше разбрал, че в края на краищата емоциите не водят доникъде, затова се извисяваше над тях.

Уил я поглежда.

— Или пък е чувствал, че Сам е любимецът на майка ви? Вероятно се е затворил в себе си. Самосъхранение.

— Не съм казала, че Сам е бил любимецът й — острият й тон изненадва самата нея.

— Но така, както говориш, звучи… — Уил млъква и повдига рамене. — Забрави. Какво се случи после?

— Айзак се ядоса, защото Сам печелеше. Писна ми, оставих ги и отидох на друг скален вир. След няколко минути чух викове. Обърнах се и видях, че кофата на Сам е съборена — Елин примигва. — Раците му пълзяха към водата. Сам пищеше и бъхтеше с юмруци Айзак. Нещата излизаха от контрол, затова отидох при тях и им казах да престанат.

— Миротворецът.

— Сдобриха се. Айзак се извини. Всичко изглеждаше наред, затова отидох по-нататък, към скалата. Мислех, че са се помирили — Елин се запъва. Дори след толкова много години споменът е остър като кинжал в главата й. — Не знам точно колко време мина, може би петнайсет-двайсет минути. Изведнъж чух, че Айзак крещи и се втурнах към тях — тя все още чувства паниката, която я обзе тогава. — Айзак беше във вира. Нагазил във водата до раменете. До… — думите засядат в гърлото й. — До Сам. Беше го хванал под мишниците и се опитваше да го издърпа навън, но не можеше да се задържи на краката си и да запази равновесие. Продължаваше да вика: „Можем да му помогнем, можем да му помогнем.“ Но аз разбрах, че Сам е мъртъв. Цветът на лицето му… — гласът й заглъхва. — Опитахме се, мъчихме се, докато дойдоха парамедиците, но Сам беше умрял.

Уил хваща ръката й и я стиска.

— Къде е бил Айзак, когато се е случило?

— Каза, че отишъл до тоалетната. Върнал се и видял Сам във водата. Предположил, че се е подхлъзнал и е ударил главата си в скалата.

— Без никой да забележи?

— Скалните вирове бяха отдалечени, в края на плажа. Освен ако някой случайно не отиде там, няма как да види.

Челото на Уил е смръщено от съсредоточеност.

— Защо мислиш, че Айзак е виновен? — той прокарва палец по опакото на ръката й.

— След няколко седмици започнах да виждам проблясъците.

— Спомени?

— Не точно. Мога да ги опиша като сън. В един момент са ясни, но после, щом се разсъниш, не се задържат. Моментна снимка, очертания на нещо незапълнено. Повечето изчезват, преди да се появи следващият.

Психотерапевтката, при която Елин ходи миналата година, й каза, че това не е необичайно, и че е начинът на съзнанието й да предпази себе си и нея.

— Спомняш ли си ясно нещо от проблясъците?

— Само едно. Един образ, който не мога да избия от главата си. Айзак е до скалата. Ръцете му… — Елин не е в състояние да изрече думите. — Ръцете му са облени в кръв.

Уил се премества на леглото.

— Но това не е възможно. Намерила си го във водата да се опитва да извади Сам. Тогава имаше ли кръв по него?

— Не. Точно това не мога да проумея.