Санаториумът [bg]

32

— Елин, хайде, идвай.

— Само… дай ми минутка — тя пристъпва от крак на крак.

Дъските на пода са леденостудени, покрити са с тънък пласт сняг. Поривите на вятъра залепват тънката материя на банския костюм за тялото й. Елин потреперва.

Снегът се сипе от небето и около двата външни басейна, по скамейките и шезлонгите се образуват преспи. От най-големия басейн, най-близо до нея, се издигат талази пара, смесват се със снега и създават топла влажна мъгла. Виждат се само малки правоъгълници вода, сенчести, блещукащи сини острови.

Уил хваща ръката й и я дърпа покрай главния басейн.

— Правила си го и преди. Това е само джакузи с гореща вода, не е дълбоко — кожата му е настръхнала.

Той се шмугва зад заграждение от дъски. Елин тръгва след него, неспокойна е, гледа кръглата преграда от светло дърво.

Уил се качва и после се потапя във водата. Поглежда Елин с предизвикателно изражение.

— Идваш ли? — без очила очите му изглеждат по-тъмни.

Елин се втренчва. От повърхността на водата излиза още повече пара и сумракът сякаш се движи и люшка. Появяват се образи, нежелани — лице в сянка. Вода, която се плиска в стените на пещерите. Острото пронизваме на паника в гърдите и.

Тя примигва, потиска паниката и изкачва стъпалата към джакузито. Плъзва се във водата до Уил и осъзнава, че кокалестият й хълбок се блъска в него, но той, изглежда, не забелязва. Увива ръка около кръста й и леко я стиска.

— Добре ли си?

Елин кимва. Водата е толкова гореща, че чак е болезнено, но тя вече усеща, че топлината отслабва напрежението в крайниците й.

Уил е прав. Трябва да се отпусне, да си отдъхне.

— От това се нуждая — отговаря тя и се обляга на него.

— Казах ти — Уил натиска някакъв бутон зад нея. Чува се тихо бълбукане и после водата се набраздява. След няколко секунди се разпенва, клокочи и масажира гърба и бедрата й. — Трябва да се научиш да се отпускаш. Всеки се нуждае от почивка.

Елин се вглежда в лицето му. Тъмните му очи са топли, когато я гледа. Загорялата му от слънцето кожа е осеяна с мънички капки вода. Късметлийка съм, мисли си тя. Той държи на мен и не се страхува да го покаже. Не трябва да го приемам за нещо неизменно.

— Искаш ли да се приближиш? — Уил й отправя обичайния си престорен похотлив поглед и плъзга ръка нагоре по бедрото й, обръща лицето й към себе си и я целува.

Устните му са топли и меки, но Елин се отдръпва, когато някакъв звук привлича вниманието й.

Трудно е да се определи какъв е на фона на свистенето на вятъра и бълбукането на водата. Тупване? Стъпки?

Изведнъж я обзема безпокойство и тя се обръща и се оглежда наоколо. Сумракът сякаш отново се движи и се променя, тихо и безкомпромисно.

У нея се прокрадва тревожност. Също както в съблекалнята по-рано, изпитва ужасяващото чувство, че някой я наблюдава.