Искровете (Историко-географски очерк)
- Автор: Христофоров Асен Г.
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Искровете (Историко-географски очерк)». Краткое содержание книги:
Към всеки мадан е имало по четири видни, тъй като първичното топене на желязната руда се е извършвало във видните. Известно е, че в района на днешния Самоков е имало 42 видни, от които не по-малко от 30 са били покрай бреговете на Искъра, а другите 12 — по течението на Палакария. Повечето от видните покрай Искъра са били в долината на Черни Искър. Тези видни са оголили ридовете на Лакатишка Рила и те, както ще видим по-нататък, са опустошавали горите по северните склонове на някогашната Пашаница. Затова днес тук рядко се срещат дървета гиганти.
Благодарение най-вече на безплатния труд на раята, броят на маданите е нараствал с течение на времето, особено в близките околности на Самоков. Изглежда, че нови мадани не са били строени в Искровете през последните три века от игото. Общият брой на маданите в Самоковско се увеличава от единадесет в началото на XVI век, както знаем от фермана на Баязид II на 22 към края на следващия век. Ала броят им намалява на 18 през втората половина на XVII век. По-късно, в самото навечерие на Освободителната война, само 12 мадана са действували в тоя край.
С други думи, разцветът на железодобивната индустрия в Самоковско е бил достигнат към XVII век или поне две столетия след завоеванието на страната от турците. Периодът на относителен упадък е настъпил дълго преди Кримската война, когато Отоманската империя разтваря митниците си за сравнително евтините изделия на европейската железодобивна индустрия. Това показва, че техниката е била примитивна, производствените разноски твърде високи въпреки безплатния труд и печалбите недостатъчни за алчните маданджии.
През този период на сравнителен упадък, продължил столетие и половина преди избухването на Кримската война, селцата в долината на Черни Искър постепенно са променяли своя стопански облик. От рудари и кюмюрджии искровци стават предимно ковачи. Маданджиите откриват ковашки работилници. Такива е имало в Бели Искър още от самото заселване на селото, но към тях се прибавят нови годни да приютят много майстори и техните помощници. Бейовете откриват ковачници и в Маджаре, и в другите селца по Черни Искър. Цялата долина е кънтяла от техните чукове.
Споменът за тези ковачи е останал и до днес в прякорите на няколко рода от Маджаре, Бели Искър и Мала Църква. Два или три рода в Маджаре са предавали от поколение на поколение майсторството си като ковачи на подкови и на ножове. Техните потомци и сега носят родовото име Ковачки. Разправя се дори за петима братя ковачи в навечерието на Освободителната война, принудени от турците да коват безброй много подкови за войската: „Ние ще се бием с московците — казвали представителите на властта, — а вие ще правите подкови за нашите коне!“
В Мала Църква е запазен родовият прякор Мадански, явно свързан с някогашните мадани. Ала прякорът няма нищо общо със собствениците на сръбскоселския мадан. Той отдавна е принадлежал на турците. Дедите на днешните Мадански очевидно са работели в самия мадан и тъй са получили прякора си. Пак тъй се обяснява и родовият прякор Баташки, свързан с длъжността на ватаха във всеки мадан. В Доспей махала съществуват няколко къщи, наричани с фамилния прякор Сгуриьовци. С други думи, рударският поминък на населението в Искровете е оставил своя отпечатък и върху родовите прякори.
Според проучванията на лесовъда Илия Радков, към края на XVIII и началото на XIX век в Искровете вече е имало тридесетина ковачници, в които е било обработвано част от добитото желязо в маданите. В тези ковачници са били произвеждани предимно по-дребни железни предмети, като ножове, подкови, синджири, железни куки и клинове. Едри предмети са били ковани в маданите. Под ударите на механичния мадански чук, тежък до 150 килограма, са били ковани дори големи котви за военните кораби в Цариград. За такива котви споменава и Христо Семерджиев, за тях се говори и в старата фамилна хроника на еврейския род Арие от Самоков.
Искровци не са се занимавали само с ковачество през последните два века от турското иго. За тях ангарийният труд е бил твърде разнообразен — донякъде поради близостта на маданите, струпани между Бели Искър и Мала Църква, и отчасти поради прякото им съседство с рилските гори. Искровци са били и въглищари, и ковачи, и кираджии, та даже и работници в самите мадани, в които са били заети докараните нарочно за тази цел майстори от Кюстендилско и Брезнишко. Това важи най-вече за някогашните сръбскоселци. И може би именно поради различните им ангарийни задължения жителите на Сръбско село са били далече най-заможните в Искровете.