Наследството на Пьоленберг
- Автор: Антъни Ивлин
- Язык: болгарский
- Переводчик: Минчо Чучев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Наследството на Пьоленберг». Краткое содержание книги:
— Не мога повече — запротестира тя.
— О, можеш! Няма да ти навреди. Интересува ли те нещо друго за мен?
— Засега нищо освен това, което не искаш да ми кажеш. Защо търсиш баща ми и кой те е наел за тази работа?
— Знаеш ли какво? Ти ще ми кажеш за какво наистина те посети Шварц, а аз ще отговоря на твоите въпроси. Сега ще те поканя на един танц. Дойдохме тук, за да забравим всички други неща.
— Не мога да ги забравя — изправи се и тя след него. — Не мога да мисля за нищо друго, Ерик.
— Ще трябва да забравиш, поне за гази нощ. Утре ще извикам на помощ и дявола, та да получа твоя отговор, но не и тази нощ. Чуй каква хубава, бавна мелодия. Хайде, ела!
Пола не танцуваше, а увисна върху него. Ръцете му я поддържаха, а с тялото си я топлеше, притиснал я към себе си. Мястото за танцуване бе малко и претъпкано от двойки. Някои от тях лудуваха и жестикулираха. Автоматичната дискотека беше преминала в бърз ритъм и звуците раздираха ухото. Фишер не се съобразяваше с темпото, а я държеше в обятията си. Тя не отвръщаше на неговите притискания. Намеренията му бяха да приспи нервното й напрежение и успяваше. Отлично, мислеше си той и се усмихваше. Тя беше изключително привлекателна. Познаваше много жени, които бяха далеч по-хубави и по-сексуални от нея, но Пола Стенли упражняваше поразителен ефект върху него. Фактът, че тя нямаше никакво съзнание за това свое влияние и че не правеше нищо, за да го задълбочи, вълнуваше още повече Фишер. Отпуснала глава на рамото му, тя танцуваше със затворени очи.
— Да се върнем на масата — побутна я леко той. — Жаден съм.
По това време клубът беше вече неприятно претъпкан. Красиви жени в скъпи вечерни рокли, шикозни млади момичета в кадифени елечета и копринени поли, екскортирани от всякакви възрасти мъже, се втурваха на дансинга.
Настаниха се на местата си и Фишер улови ръката й.
— Не се ли чувстваш по-добре?
— По-добре или замаяна, не мога да разбера. Благодарих ли ти, че правиш това за мен?
— Да. Струва ми се, вече за четвърти път. Нямам намерение да го повтарям отново. Хайде, пийни.
— Още една глътка, и ще заспя.
— Това няма значение. Утре сутринта ще се чувствуваш отвратително, но най-лошото ще е преминало. Още един танц, за да задържа очите ти отворени, и ще те отведа в дома ти.
Когато я срещна за първи път, Фишер бе разбрал, че тя има необикновени очи, каквито не бе срещал досега. Не беше в състояние да опише цвета им. Изражението им откриваше лесно наранимо дете и това го вълнуваше много. Изглеждаше беззащитна. Не бе навикнал на такива неща след живот, преминал в компания с различни печени дами, годни за мошеничества, пиянство и развлечения. Пола Стенли не беше от този тип.
Прекара още петнадесет минути, притисна я до себе си в танц с мъгливото желание да иде с нея в леглото… Всъщност я доведе пред дома й. Спря колата, протегна ръка пред нея и отвори вратата.
— Не съм джентълмен и няма да те заведа до апартамента, защото и моята глава е малко позамаяна и не мога да ти обещая, че ще се държа, както подобава, затова бягай бързо горе.
— Ако искаш — извърна се Пола към него, — можеш да дойдеш с мен. Нямам нищо против.
— Благодаря — поклони се той леко. — Благодаря много, но не съм от тези, които биха завели агне в кланица. Не ставаш сега за нищо друго освен за хубав сън. Посмей да ме поканиш повторно, и ще видиш какво ще стане!
— Можеш да ми се обадиш утре по телефона. — Пола се измъкна от колата и застана на тротоара. Противно на декларацията си и той излезе до нея.
— Ключовете ти у теб ли са?
— Да. Утре няма да ходя на работа и ще отговоря на всичките ти въпроси, ако ме потърсиш. Длъжна съм ти за това, което направи тази нощ за мен. Лека нощ, Ерик, и пак ти благодаря.
Проследи я как изчезна във входа, а после изчака в колата, докато се появи светлина в прозорците й.
Беше го канила горе, а той отказа. Не можеше да повярва. През цялата вечер я желаеше така силно, та чак изпитваше болка, а после изведнъж се бе проявил като благородник. Беше започнало да става нещо с него, и то в тази прилична възраст.
Маргарет фон Хесел беше насаме с по-младия си син. Пиеха кафе в огромната оранжерия, заемаща цялата южна страна на замъка. Тук се отглеждаха всички видове парникови растения. Принцесата помнеше все същата атмосфера още от времето на баща си — горещина, спареност, влага и обгръщащия всичко тропически дъх. Тя се разполагаше във висок плетен стол, а Филип подреждаше възглавници под гърба й. Майката го погледна с благодарност и потупа ръката му. Той й напомняше толкова много за нейния род, докато Хайнрих беше чист Фон Хесел — духовно слаб, дегенерат, пияница, безполезен за Бога и хората.