Приказка без край
- Автор: Энде Михаэль Андреас Гельмут
- Язык: болгарский
- Переводчик: Николай Краев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Приказка без край». Краткое содержание книги:
Бастиян Балтазар Букс е мечтателно момче на 10–11 години, което силно обича да чете и да си фантазира. След смъртта на майка му, баща му се затваря в себе си и почти не общува със сина си. Бастиян няма приятели. Пълен, блед, нерешителен и слаб ученик, той често е жертва на присмех и груби шеги от връстниците си. Един ден, преследван от група съученици, Бастиян попада в антикварната книжарница на Карл Конрад Кореандър. Той пожелава книгата („Приказка без край“), която господин Кореандър чете и я открадва, тъй като недружелюбният антиквар му заявява, че не обича децата и е ясно, че не би могъл да я получи по друг начин. Когато стига до училище, Бастиян открива, че е закъснял, качва се на училищния таван и започва да чете.
— На мен поне ми се струва — рече Атрею, — че тази, Вратата на вълшебното огледало, може да се прекрачи по-лесно от първата.
— Лъжеш се! — извика Енгивук и започна отново да ходи възбудено напред-назад. — Много се лъжеш, приятелче! Имал съм случаи, когато точно онези посетители, които се смятаха за особено безупречни, надавайки писъци, избягваха от чудовището, което им се усмихваше от другата страна. Някои трябваше дори да лекуваме със седмици, докато отново бъдат в състояние да си тръгнат към къщи.
— Ние — изръмжа Ургъл, която точно минаваше с нова кофичка покрай тях, — чувам все думата ние. Та кого си лекувал ти?
Енгивук само махна с ръка.
— Други — продължи той разказа си — са видели явно още по-ужасни неща и въпреки това са имали достатъчно смелост да преминат. За някои не е било чак толкова страшно, но всеки е трябвало да се пребори със себе си. Не може да се каже какво ги обединява, защото при всеки нещата протичат различно.
— Добре — каза Атрею, — но нали все пак може да се мине през тази Врата на вълшебното огледало?
— Може, естествено, че може — потвърди джуджето. — Иначе не би била врата. Логично, нали?
— Но е възможно и отстрани да я заобиколиш — рече Атрею — или не е така?
— Възможно е, напълно е възможно — потвърди Енгивук. — Само че тогава няма да намериш нищо отзад. Третата врата се появява едва след като минеш през втората врата, колко пъти да ти казвам!
— И каква е тази трета врата?
— Тук работата става вече съвсем трудна! Защото всъщност Вратата без ключ е затворена. Чисто и просто затворена. Точка по въпроса! На нея няма нито дръжка, нито топка, нито ключалка, няма нищичко! Съгласно моята теория единственото крило на тази врата, която се затваря толкова плътно, че не оставя и процеп, е направено от Лунен камък, добит във Фантазия. Може би знаеш, че не съществува нещо, което е в състояние да разруши, огъне или разтвори Лунния камък от Фантазия. Той е напълно неразрушим.
— Значи през тази врата изобщо не може да се мине?
— Почакай, почакай, момчето ми! Все пак хора са влизали там и са говорили с Уйулала, нали така? Следователно вратата може да се отвори.
— Но как?
— Слушай сега! Във Фантазия Лунният камък реагира според нашата воля. Именно нашата воля го прави така неотстъпчив. Колкото повече някой настоява да влезе, толкова по-здраво се затваря вратата. Но ако някой успее да забрави намеренията си и нищо не иска, вратата сама ще се отвори пред него.
Атрею сведе поглед и промълви:
— Ако това е вярно, как тогава ще мога да вляза? Как да се откажа от това, за което съм отишъл?
Енгивук въздъхна и кимна.
— Нали ти казах вече, най-трудно се прониква през Вратата без ключ.
— И ако все пак успея — продължи Атрею, — тогава в Южния оракул ли ще съм вече?
— Да — рече джуджето.
— А ще мога ли да говоря с Уйулала?
— Да — каза джуджето.
— И кой или какво е Уйулала?
— Нямам никаква представа — рече джуджето и очите му засвяткаха от ярост. Нито един от тези, които бяха при нея, не пожела да ми каже. Как да завърши човек научното си дело, след като всички се обгръщат с тайнствено мълчание, а? Просто да си оскубеш косите, стига да ги имаш. А ти, Атрею, ако успееш да видиш Уйулала, ще ми кажеш ли най-сетне? Ще ми кажеш ли? Умирам от желание да узная това, но никой не иска да ми помогне. Моля те, обещай ми, че ще ми кажеш!
Атрею стана и погледна към Голямата врата на загадките, осветена ярко от луната.
— Не мога да ти обещая, Енгивук — каза тихо той, — въпреки че с удоволствие бих искал да ти се отблагодаря. Но щом като досега никой не е казал кой или какво е Уйулала, трябва да има някаква причина, И преди да я узная, не мога да реша дали онзи, който сам не е бил там, има право да разбере това.
— Тогава се пръждосвай! — изкрещя джуджето и очите му буквално започнаха да бълват светкавици. — Навсякъде черна неблагодарност! Човек цял живот се мъчи да изучи една тайна, и то в полза на обществото. Но да му помогнат — не! Изобщо не трябваше да се грижа за теб!
С тези думи той изтича в малката пещера и отвътре се чу силно тръшване на вратата.
Ургъл мина покрай Атрею, изкиска се и рече:
— Остави я тази мухлясала глава. Той не искаше да каже това. Пак е ужасно огорчен заради глупавите си изследвания. А му се иска точно той да разкрие голямата загадка. Прочутото джудже Енгивук! Не му се сърди!
— Не, моля те, кажи му, че му благодаря от все сърце за всичко, което направи за мен — рече Атрею. — А и на теб ти благодаря. Ако ми е позволено, ще му кажа тайната… е, ако се върна.