Приказка без край
- Автор: Энде Михаэль Андреас Гельмут
- Язык: болгарский
- Переводчик: Николай Краев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Приказка без край». Краткое содержание книги:
Бастиян Балтазар Букс е мечтателно момче на 10–11 години, което силно обича да чете и да си фантазира. След смъртта на майка му, баща му се затваря в себе си и почти не общува със сина си. Бастиян няма приятели. Пълен, блед, нерешителен и слаб ученик, той често е жертва на присмех и груби шеги от връстниците си. Един ден, преследван от група съученици, Бастиян попада в антикварната книжарница на Карл Конрад Кореандър. Той пожелава книгата („Приказка без край“), която господин Кореандър чете и я открадва, тъй като недружелюбният антиквар му заявява, че не обича децата и е ясно, че не би могъл да я получи по друг начин. Когато стига до училище, Бастиян открива, че е закъснял, качва се на училищния таван и започва да чете.
— Нима искаш да ни напуснеш? — попита старата Ургъл.
— Трябва — отговори Атрею, — не бива да губя никакво време. Сега ще отида при оракула. Сбогом! И докато се върна, пази Фухур, Дракона на щастието.
С тези думи той се обърна и тръгна към Голямата врата на загадките.
Ургъл видя изправената му фигура с развяващата се мантия да изчезва сред скалите. Изтича след него и извика:
— Дано да имаш късмет, Атрею!
Но не разбра дали той я чу. Докато се клатеше, връщайки се обратно към малката пещера, тя мърмореше под носа си:
— Ще му е нужен… наистина ще му е нужен много късмет.
Атрею се бе приближил на около петдесет крачки от първата врата. Тя беше много по-голяма, отколкото си я бе представял отдалече. Зад нея се простираше пусто поле, по което окото не можеше да се спре на нищо и погледът се губеше в празното пространство. Пред вратата и между двете колони земята беше осеяна с безброй черепи и кости. Те бяха на различни жители на Фантазия, опитали се да преминат през нея и останали завинаги вкаменени от погледа на сфинксовете.
Но не това накара Атрею да спре. Причината беше видът на сфинксовете.
Немалко бе научил Атрею, докато обикаляше да търси лек за Детската царица, видял беше и прекрасни, и ужасни неща, но онова, което не знаеше до този момент, беше, че и двете неща могат да съществуват ведно, че красотата може да бъде страшна.
Лунната светлина обливаше двете грамадни създания и докато той бавно се приближаваше към тях, те сякаш все повече и повече се извисяваха в безкрая. Струваше му се, че главите им докосват луната. Изражението, с което се гледаха един друг, май също се променяше с всяка крачка, която той правеше към тях. През техните издигащи се нагоре тела и преди всичко през лицата им, наподобяващи човешки, преминаваха и трептяха потоци от страшна, непозната сила… Сякаш не бяха застанали като мраморни статуи пред очите му, а всеки момент се готвеха да изчезнат и да се преродят. И точно това ги правеше като че ли много по-действителни от всяка скала наоколо.
Страх обзе Атрею.
Не беше толкова страх от опасността, която го застрашаваше, а някакъв страх, който беше извън него. Той едва ли си мислеше, че завинаги ще бъде прикован и ще се вцепени на това място, ако го докоснеше погледът на сфинксовете. Не това, а страхът от непознатото, от величието, надхвърлящо всякакви представи, от сблъсъка със свръхмогъщото затрудняваше крачките му, докато накрая се почувства като направен от студено сиво олово.
И все пак момчето продължи напред. Вече и не поглеждаше нагоре. Бе свел глава и се движеше съвсем бавно, доближавайки се стъпка по стъпка към вратата в скалите. А товарът на страха, който го притискаше към земята, ставаше все по-огромен. Но той не спря. Не знаеше дали очите на сфинксовете са затворени или не. Нямаше време за губене. Трябваше да рискува. Или щяха да го пуснат да влезе, или това беше краят на търсенето му.
И точно в момента, когато мислеше, че цялата сила на волята му няма да му стигне, за да направи поне още една крачка напред, той чу как тази крачка отекна отвъд вратата в скалите. Едновременно с това се отърси от страха, и то така внезапно и без да остане никаква следа, че почувства — каквото и да се случи, вече никога няма да изпита страх.
Той вдигна глава и видя, че Голямата врата на загадките е останала зад гърба му. Сфинксовете го бяха пуснали.
Пред него, на не повече от двайсет крачки разстояние, там, където преди малко се виждаше само безкрайно поле, се бе изправила Вратата на вълшебното огледало. Тя беше голяма и кръгла като месечина (но истинската все още светеше високо в небето) и блестеше като чисто сребро. Трудно можеше да се повярва, че трябва да премине именно през тази метална повърхност, обаче Атрею не се поколеба и за миг. Той смяташе, че върху огледалото, както му бе обяснил Енгивук, ще се покаже някакъв негов образ, предизвикващ ужас, но понеже се бе освободил напълно от страха, това хич не го тревожеше.
Между другото вместо образ, всяващ страх, Атрею видя нещо, за което изобщо не беше подготвен, а и не можеше да проумее. Той видя едно пълно момче с бледо лице, приблизително на неговата възраст, което седеше по турски върху постеля от дюшеци и четеше книга. То беше увито в сиви скъсани одеяла. Имаше големи и много тъмни очи. Зад него, в сумрака, се забелязваха няколко животни, които стояха неподвижно — орел, кукумявка и лисица — а малко по-назад светлееше нещо, наподобяващо блед скелет, но не можеше добре да се разпознае.
Бастиан се стресна, когато осъзна какво бе прочел току-що. Та това беше той! Описанието отговаряше до най-малки подробности. Книгата в ръцете му започна да трепери. Сега работата отиде твърде далече! Та възможно ли е изобщо в една книга да е написано нещо, което се случва в този момент и се отнася до самия него? Всеки друг на това място би прочел същото. Не може да е нищо друго, освен странна случайност. Макар и без съмнение, прекалено странна случайност.