Приказка без край
- Автор: Энде Михаэль Андреас Гельмут
- Язык: болгарский
- Переводчик: Николай Краев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Приказка без край». Краткое содержание книги:
Бастиян Балтазар Букс е мечтателно момче на 10–11 години, което силно обича да чете и да си фантазира. След смъртта на майка му, баща му се затваря в себе си и почти не общува със сина си. Бастиян няма приятели. Пълен, блед, нерешителен и слаб ученик, той често е жертва на присмех и груби шеги от връстниците си. Един ден, преследван от група съученици, Бастиян попада в антикварната книжарница на Карл Конрад Кореандър. Той пожелава книгата („Приказка без край“), която господин Кореандър чете и я открадва, тъй като недружелюбният антиквар му заявява, че не обича децата и е ясно, че не би могъл да я получи по друг начин. Когато стига до училище, Бастиян открива, че е закъснял, качва се на училищния таван и започва да чете.
— Виж, така е по-добре! — отговори Енгивук. — Така ще свършим работа. Вратата в скалите е входът, но след нея има още две и едва зад третата живее Уйулала, ако за нея изобщо може да се каже, че живее някъде.
— Бил ли си някога при нея?
— Какви ги измисляш! — отвърна Енгивук, отново малко нервиран. — В края на краищата аз се занимавам с научна работа. Събрах всички сведения от онези, които успяваха да влязат вътре. Разбира се, в случай че се върнеха. Много важна работа! Не мога да си позволя да рискувам живота си, би могло да повлияе на работата ми.
— Разбирам — рече Атрею. — И какви са тия три врати?
Енгивук стана, скръсти ръце на гърба си и започна да ходи напред-назад, докато обясняваше:
— Първата се нарича Голямата врата на загадките. Втората се нарича Вратата на вълшебното огледало, а третата — Вратата без ключ…
— Странно — прекъсна го Атрею, — зад вратата в скалите, докъдето виждаха очите ми, се простираше само голо поле. Че къде са тези други врати?
— Тихо! — сгълча го Енгивук. — Ако постоянно ме прекъсваш, няма да мога нищо да ти обясня. Всичко е много сложно! Нещата стоят така: втората врата се появява едва след като си минал през първата, третата — едва когато оставиш втората зад гърба си, а Уйулала — чак когато преминеш през третата. Преди това няма и помен от тях. Просто ги няма, разбираш ли?
Атрею кимна, но предпочете да мълчи, за да не ядосва отново джуджето.
— Първата, Голямата врата на загадките, ти видя през далекогледа ми. Също и двата сфинкса. Тази врата, както се разбира от само себе си, винаги е отворена. Нали изобщо няма преграда. Въпреки това никой не може да мине през нея, освен… — На това място Енгивук повдигна миниатюрния си показалец нагоре. — Освен ако сфинксовете си затворят очите. И знаеш ли защо? Погледът на един сфинкс е нещо съвсем различно от погледа на всяко друго живо същество. Ние двамата, а и всички останали, възприемаме с погледа си различни неща. Ние виждаме света. А един сфинкс не вижда нищо, той в определен смисъл е сляп, но за сметка на това очите му излъчват нещо. И знаеш ли какво излъчва неговият поглед? Всички загадки на света. Затова двата сфинкса непрекъснато се гледат един друг. Защото погледа на един сфинкс може да издържи само сфинкс. А сега представи си какво ще се случи с някого, който просто се осмели да застане на мястото, където се кръстосват погледите им! Той ще се вкамени веднага и няма да може да се
мръдне никога вече, ако не разреши всички загадки на този свят. Е, ти ще откриеш следите на подобни нещастници, когато отидеш там.
— Но ти не каза ли — намеси се Атрею, — че понякога те затварят очите си? Не спят ли все пак понякога?
— Да спят? — Енгивук се разтърси от смях. — Олеле, майчице, един сфинкс не спи. Не, ей Богу, не. Ти действително нямаш никаква представа. И въпреки това въпросът ти не е съвсем погрешен. Дори именно това е предмет на изследванията ми. При някои посетители сфинксовете затварят очи и ги пускат. Обаче и до днес никой не е изяснил въпроса, защо именно този, а не другия. Понеже всъщност съвсем не може да се каже, чете пускат само мъдрите, смелите и добрите, а спират глупавите, страхливите и злосторниците. Да, много ти здраве, ако си мислиш така! Със собствените си очи съм виждал, и то не един път, как позволяват точно на най-големия глупак, на най-долния негодяй да влезе, докато много почтени и разумни хора често напразно чакат с месеци и накрая си тръгват, без да свършат работа. Изглежда, не играе никаква роля и това, дали съответният човек иска да отиде при оракула, защото има нужда или е в беда, или пък го прави за забавление.
— А твоите изследвания? — попита Атрею. — Те не показаха ли нещо?
Енгивук веднага засвятка ядосано с очи.
— Ти слушаш ли ме или не? Нали току-що казах, че до днес никой не е изяснил този въпрос. Аз, естествено, разработих с течение на годините няколко теории. Първоначално мислех, че сфинксовете се водят в преценките си от определени физически белези — ръст, красота, сила и тям подобни. Но скоро трябваше да се откажа от това си схващане. После се опитах да установя дали съществува някакво съотношение в броя — например, че не пускат трима от пет или пък, че може да влезе всеки пети, седми и тъй нататък. Що се отнасяше до миналото, това правило важеше, но за предсказване кого ще пуснат, хич не го биваше. Междувременно достигнах до становището, че решението на сфинксовете е съвсем случайно и в него няма никакъв умисъл. Жена ми обаче твърди, че това било богохулство и на всичко отгоре срам за Фантазия, а и нямало нищо общо с науката.
— Пак ли започваш с твоите щуротии? — обади се свадливо Ургъл от пещерата. — Не те ли е срам? Ах, ти, стари глупако! Само защото ти се е изпарил и малкото мозък, който имаше, смяташ, че можеш да отречеш съществуването на такива големи тайни!