Электронная книга - «Приказка без край». Краткое содержание книги:
„Приказка без край“ е фентъзи роман от Михаел Енде, за първи път публикуван в Германия през 1979. По книгата са направени филмови и други адаптации. Бастиян Балтазар Букс е мечтателно момче на 10–11 години, което силно обича да чете и да си фантазира. След смъртта на майка му, баща му се затваря в себе си и почти не общува със сина си. Бастиян няма приятели. Пълен, блед, нерешителен и слаб ученик, той често е жертва на присмех и груби шеги от връстниците си. Един ден, преследван от група съученици, Бастиян попада в антикварната книжарница на Карл Конрад Кореандър. Той пожелава книгата („Приказка без край“), която господин Кореандър чете и я открадва, тъй като недружелюбният антиквар му заявява, че не обича децата и е ясно, че не би могъл да я получи по друг начин. Когато стига до училище, Бастиян открива, че е закъснял, качва се на училищния таван и започва да чете.
— Незрими ли са само твоите черти,
или напълно си безплътна ти?
Чу се тихо звънтене, което можеше да бъде и смях, и ридание, а после гласът запя:
— Да и не, а на теб дори
непонятно то ще прозвучи,
че и светлината да ме озари,
тялото ми не виждат го очи.
Моят лик е тон и звук,
за слуха съм само тук
и единствен този глас
въплътява мойто аз.
Това учуди много Атрею и той продължи да следва надлъж и нашир звънчето из гората от колони. След известно време стъкми нов въпрос:
— Ако съм разбрал добре,
обликът ти в този звън е само,
а когато песента ти спре,
тук и тебе вече ли те няма?
И тогава пак чу съвсем наблизо отговора:
— Щом секнат моите гадания
и мене същото ще сполети,
което става с другите създания,
когато образът им се стопи.
Така ме е приел света:
живея, докато звънтя,
и малко още ми остава.
Отново се чу познатото ридание и Атрею, който не разбираше защо плаче Уйулала, побърза да я попита:
— Защо тъжиш, това кажи поне!
Усещам, че си млада, дете едва ли не.
И отговорът пак дойде като ехо:
— Скоро вятърът ще ме отвее.
Бързай, времето отлита.
Песента ми тъжно днес се лее,
ала ти не чакай, а ме питай!
Какво сърце ти иска да узнай?
Гласът отзвуча между колоните и Атрею, който престана да го чува, започна да се върти на всички страни и да се ослушва. За кратко време настъпи мълчание, после пеенето се приближи бързо и зазвънтя едва ли не нетърпеливо:
— Аз, Уйулала, отговора нося,
но ще го чуеш ти, щом зададеш въпроса.
Атрею извика към нея:
— О, Уйулала, кажи да разбера и аз
защо тъй скоро ще удари сетния ти час?
И гласът изпя:
— Царицата ни детска гасне и линее,
помръкват в царството й всички красоти.
Разрухата поглъща всичко, което зеленее,
много скоро бедата и мен ще сполети.
Безследно ще изчезнем от света,
като че никога не сме били.
От ново име се нуждае тя,
едничко то ще може да я изцели.
Атрею отвърна:
— Кажи, Уйулала, кой ще я спаси,
кой с ново име ще я украси?
Гласът продължи:
— Изслушай ми сега словата,
макар и непонятни за главата,
в паметта си ти ги съхрани,
че сетне, щом пак зазвъни
за нас със час щастлив съдбата,
да видят светлината на зората.
Успехът на твойто начинание
е последното ни упование.
Запомни ти всеки мой куплет!
Дано споходи те късмет!
Известно време се чуваха само ридания, никакви думи, после изведнъж Атрею чу гласа съвсем отблизо, сякаш някой му шепнеше в ухото:
— Кой ли Детската царица
с име ново пръв ще нарече,
нито ти, ни аз, ни маг, ни жрица.
Кой на помощ ще се притече?
И спаси ли нас от ориста,
нея от разрухата ще изцели.
Само образи сме ние в повестта,
такива все сме си били,
безплътни сенки в приказна поема,
не се прибавя нищо, ни отнема
от цар, мъдрец или дете.
Но има извън нас и други свят,
за него няма край, бездействие, застой.
От нашия по-щедър и богат
за обитателите си е той.
Те всички на Адам са синове,
на Ева щерки са. Човешки род
светът отколе ги зове.
На словото те вдъхнаха живот.
И осенени с дарбата изконна,
да сподобяват другите със имена,
те назоваха, възкачиха я на трона —
царицата на детската страна.
Ала защо ли хората не са били
така отдавна във страната ни Фантазия,
напълно ли са ни забравили, или
за пътя спомен повече не пазят?
И повече във нас не вярват те,
не ги вълнуват нашите беди.
Да бе дошло поне едно дете,
би станало при нас като преди!
Отблизо дочуе ли нашия глас,
ще може отново във нас да повярва.
За тях ще е близо, далеч е за нас,
искрица надежда дори не се мярва.
Далеч е Фантазия от техния свят,
да го догонва не би и посмяла.
Ще запомниш ли всичко, приятелю млад,
всичко, изпято от мен, Уйулала?
— Да, да — рече Атрею, съвсем объркан.
Той се стараеше да запомни онова, което чуваше, но нали не знаеше защо му е нужно, не можеше и да проумее за какво говори гласът. Чувстваше само, че е много, много важно, но монотонното пеене и напрежението да води разговора само в рими го приспиваше. Той промълви:
— Как искам! Как искам да се сетя по-скоро,
но кажи ми тогава какво аз да сторя?
