Приказка без край
- Автор: Энде Михаэль Андреас Гельмут
- Язык: болгарский
- Переводчик: Николай Краев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Приказка без край». Краткое содержание книги:
Бастиян Балтазар Букс е мечтателно момче на 10–11 години, което силно обича да чете и да си фантазира. След смъртта на майка му, баща му се затваря в себе си и почти не общува със сина си. Бастиян няма приятели. Пълен, блед, нерешителен и слаб ученик, той често е жертва на присмех и груби шеги от връстниците си. Един ден, преследван от група съученици, Бастиян попада в антикварната книжарница на Карл Конрад Кореандър. Той пожелава книгата („Приказка без край“), която господин Кореандър чете и я открадва, тъй като недружелюбният антиквар му заявява, че не обича децата и е ясно, че не би могъл да я получи по друг начин. Когато стига до училище, Бастиян открива, че е закъснял, качва се на училищния таван и започва да чете.
— Бастиан — каза си той на глас, — ти наистина си голям фантазьор. Опомни се, ако обичаш!
Той се опита да го каже колкото може по-строго, но гласът му леко трепереше, защото съвсем не беше напълно убеден, че това е случайност.
„Представи си само — помисли той. — Ами ако във Фантазия наистина са чували за теб? Това би било приказно.“
Но не посмя да го каже на глас.
Когато прекрачи огледалото, за да влезе в насрещния образ, по устните на изненадания Атрею се появи лека усмивка, защото се учуди, че така лесно успя да стори онова, което за други е било толкова непреодолимо трудно. Но докато пристъпваше, го побиха странни тръпки, сякаш го лазеха мравки. Той нямаше и представа какво всъщност става с него.
Защото, когато се намери от другата страна на вълшебното огледало, от паметта му напълно се бе заличило кой е, какъв е бил досегашният му живот, какви цели и намерения е имал. Не помнеше вече, че е тръгнал да търси лек за Детската царица, заради което бе попаднал на това място, забравил беше дори името си. Беше като новородено дете.
Само на няколко крачки от себе си той видя Вратата без ключ, но Атрею не помнеше нито името й, нито че искаше да мине през нея, за да иде в Южния оракул. Изобщо не знаеше какво търси и защо е тук. Беше му леко и весело и се смееше без причина, ей така, само защото му правеше удоволствие.
Вратата, която видя пред себе си, беше малка и ниска като обикновена портичка и стоеше като че ли сама за себе си — без зид — насред пустото поле. На всичкото отгоре беше затворена.
Атрею я гледа известно време. Изглежда, беше направена от материал, който блестеше като стара мед. Гледката беше красива, но след известно време Атрею загуби интерес. Той заобиколи вратата и я огледа от задната страна, но видът й не се различаваше от този отпред. Освен това тя нямаше нито дръжка, нито топка, дори и ключалка нямаше. Явно вратата не можеше да се отвори, а и защо, щом като не водеше наникъде и само стоеше насред полето, което и зад нея се простираше равно и съвсем пусто.
На Атрею му се прииска да си тръгне. Обърна се и се отправи към кръглата Врата на вълшебното огледало, известно време я гледа от задната страна, без да разбира защо е там. Реши да си отиде.
— Недей, не си отивай! — извика Бастиан на глас. — Върни се, Атрею! Ти трябва да минеш през Вратата без ключ!
После обаче отново се обърна към Вратата без ключ. Още веднъж му се прииска да разгледа блестящата като стара мед повърхност. Така отново застана пред вратата, започна да се навежда наляво и надясно и да се радва. Нежно погали странния материал. На пипане той беше топъл и дори сякаш от жива плът. И ето че вратата се открехна.
Атрею пъхна глава през процепа и сега видя от другата страна нещо, което го нямаше преди това, когато заобиколи портата. Той дръпна главата си назад и погледна край вратата. Пред него се стелеше само пусто поле. Отново погледна през процепа и видя дълъг коридор, обграден от двете страни от безброй дебели колони. Зад него се виждаха стъпала, други колони и тераси и отново стълбища и цяла гора от колони. Но нито една от тези колони не носеше покрив, защото отгоре се виждаше нощното небе.
Атрею прекрачи вратата и се огледа, изпълнен с изумление. Вратата се затвори зад гърба му.
Часовникът на кулата удари четири.
Мъждивата дневна светлина, която падаше от капандурата, незабелязано бе изчезнала. Твърде късно беше вече за четене. Дори и последната страница Бастиан разчете с мъка. Той сложи книгата настрана.
Какво да прави сега?
Сигурно на тавана имаше лампа. С неуверени стъпки Бастиан тръгна в полумрака към вратата и започна да опипва стената. Не намери ключ. Нямаше и от другата страна.
После извади кутия кибрит от джоба си (винаги носеше със себе си, защото обичаше да пали огньове), но той беше мокър и едва четвъртата клечка се запали. Под слабата светлина на малкото пламъче той потърси ключа на лампата, но ключ нямаше.
Не бе очаквал подобно нещо. При мисълта, че трябва да седи цялата вечер и цялата нощ в пълен мрак, го побиха студени тръпки от ужас. Той всъщност вече не беше малко дете и съвсем не се страхуваше от тъмнината, когато беше вкъщи или на друго непознато място, но тук горе, на този огромен таван с всякакви странни предмети, работата стоеше по-иначе.