Приказка без край
- Автор: Энде Михаэль Андреас Гельмут
- Язык: болгарский
- Переводчик: Николай Краев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Приказка без край». Краткое содержание книги:
Бастиян Балтазар Букс е мечтателно момче на 10–11 години, което силно обича да чете и да си фантазира. След смъртта на майка му, баща му се затваря в себе си и почти не общува със сина си. Бастиян няма приятели. Пълен, блед, нерешителен и слаб ученик, той често е жертва на присмех и груби шеги от връстниците си. Един ден, преследван от група съученици, Бастиян попада в антикварната книжарница на Карл Конрад Кореандър. Той пожелава книгата („Приказка без край“), която господин Кореандър чете и я открадва, тъй като недружелюбният антиквар му заявява, че не обича децата и е ясно, че не би могъл да я получи по друг начин. Когато стига до училище, Бастиян открива, че е закъснял, качва се на училищния таван и започва да чете.
— Ето на, чуй сам! — каза Енгивук с въздишка. — И най-лошото е, че тя е права.
— Ами амулетът на Детската царица? — попита Атрею. — Смяташ ли, че
те няма да го зачетат? В края на краищата и те са творения на Фантазия.
— Е, добре — рече Енгивук и поклати голямата си колкото ябълка глава, — но за да стане това, те трябва да го видят. А те не виждат нищо. Погледът им обаче няма да те отмине. Пък и не съм сигурен, че сфинксовете се подчиняват на Детската царица. Те може би са по-велики от нея. Не знам, не знам. Във всеки случай е много съмнително.
— Какво ще ме посъветваш тогава? — поинтересува се Атрею.
— Ти ще трябва да направиш същото, което правят и всички останали — отговори джуджето. — Да изчакаш какво ще решат… без да знаеш защо.
Атрею кимна замислено.
Дребната Ургъл излезе от пещерата. Тя носеше една кофичка с димяща течност, под мишницата на другата си ръка държеше няколко връзки сушени растения. Мърморейки под носа си, Ургъл отиде при Дракона на щастието, който все още спеше, без да помръдне, започна да се катери по него и да подменя компресите на раните му. Огромният й пациент изведнъж въздъхна доволно и се протегна, а колкото до лечението, него той май хич и не го усещаше.
— Да бе свършил поне някоя полезна работа — каза тя на Енгивук, когато отново се връщаше към кухнята, — вместо само да седиш и да говориш глупости.
— Върша много полезна работа — извика мъжът след нея, — може би по-полезна от твоята, но ти никога няма да го проумееш, проста жено!
И като се обърна към Атрею, той добави:
— Тя мисли само за практичните неща. Няма никакво чувство към Голямото и Всеобхватното.
Часовникът на кулата удари три.
Ако баща му изобщо забележеше, че Бастиан не се е върнал вкъщи, това вече трябваше да е станало. Дали не се тревожеше? Може би ще тръгне да го търси. Може би вече се е обадил в полицията. Накрая ще съобщят и по радиото, че го търсят. Нещо прободе Бастиан в стомаха.
И ако е така, къде ли ще го търсят? В училище? Може би дори тук, на тавана?
Заключи ли той изобщо вратата, когато се върна от тоалетната? Вече не можеше да си спомни. Стана, за да провери. Да, вратата беше заключена и залостена.
Навън полека-лека започна да се здрачава. Светлината, която влизаше през капандурата, почти незабележимо ставаше все по-слаба и по-слаба.
За да се успокои, Бастиан започна да ходи напред-назад по тавана. При това той откри цял куп неща, които всъщност нямаха нищо общо със заниманията в училище. Например един стар грамофон с фуния — Бог знае кой и кога го бе домъкнал. В един ъгъл бяха изправени няколко картини с богати на орнаменти златни рамки. По тях не личеше почти нищо друго, освен тук-там някое бледо лице със строг поглед, което проблясваше от тъмния фон. Имаше един разяден от ръжда свещник със седем рамена, в които все още стояха остатъци от свещи с дълги бради от восъчни капки.
В следващия момент Бастиан се стресна. Защото забеляза, че в един от тъмните ъгли нещо мърда. Едва когато отново погледна, разпозна там голямо потъмняло огледало, в което бе видял неясното си отражение. Той се приближи и се разглежда известно време. В никакъв случай не можеше да се каже, че с дебелото си тяло, кривите, събрани в колената крака и бялото като сирене лице представлява красива гледка. Той поклати бавно глава и каза на глас:
— Не!
После се върна до постелята си от гимнастически дюшеци. За да продължи да чете, вече трябваше да държи книгата близо до очите си.
— Къде бяхме стигнали? — попита Енгивук.
— При Голямата врата на загадките — припомни Атрею.
— Вярно! Да допуснем, че ти се удаде да минеш през нея. Тогава, едва тогава ще се появи пред теб втората врата — Вратата на вълшебното огледало. Както вече казах, за нея не мога да ти говоря по собствени наблюдения, а само въз основа на сведенията, които съм събрал по този въпрос. Тази втора врата е едновременно и отворена, и затворена. Звучи странно, нали? Може би е по-добре да се каже, че не е нито затворена, нито отворена. Макар това да звучи не по-малко странно. Накратко казано, тук става дума за едно голямо огледало или нещо подобно, въпреки че то не е нито от стъкло, нито от метал. От какъв материал е, никой не можа да ми каже. Във всеки случай, като се изправиш пред него, виждаш себе си, но, естествено, не както в обикновено огледало. Виждаш не външността си, а своята истинска, най-съкровена същност, такава, каквато е в действителност. Който иска да премине през тази врата, трябва, така да се каже, да влезе в собствената си кожа.