Приказка без край
- Автор: Энде Михаэль Андреас Гельмут
- Язык: болгарский
- Переводчик: Николай Краев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Приказка без край». Краткое содержание книги:
Бастиян Балтазар Букс е мечтателно момче на 10–11 години, което силно обича да чете и да си фантазира. След смъртта на майка му, баща му се затваря в себе си и почти не общува със сина си. Бастиян няма приятели. Пълен, блед, нерешителен и слаб ученик, той често е жертва на присмех и груби шеги от връстниците си. Един ден, преследван от група съученици, Бастиян попада в антикварната книжарница на Карл Конрад Кореандър. Той пожелава книгата („Приказка без край“), която господин Кореандър чете и я открадва, тъй като недружелюбният антиквар му заявява, че не обича децата и е ясно, че не би могъл да я получи по друг начин. Когато стига до училище, Бастиян открива, че е закъснял, качва се на училищния таван и започва да чете.
Клечката кибрит изгори пръстите му и той я хвърли.
Известно време остана на мястото си, като се ослушваше. Дъждът бе поспрял и вече тракаше съвсем тихо по големия ламаринен покрив.
Тогава се сети за ръждясалия свещник със седемте рамена, който бе открил сред вехториите. Отиде пипнешком до него и го пренесе при гимнастическите дюшеци.
Запали фитилите на дебелите восъчни угарки — и седемте. Скоро се разля златиста светлина. Пламъчетата пращяха тихо и от време на време се люшкаха напред-назад, подухвани от течението.
Бастиан въздъхна с облекчение и отново грабна книгата.
СЕДМА ГЛАВА
Гласът на тишината
Жизнерадостна усмивка бе заляла лицето на Атрею.
Той обикаляше из гората от колони, които хвърляха черни сенки на ярката лунна светлина. Обгръщаше го пълна тишина. Само едвам-едвам се чуваше шляпането на босите му крака. Вече не знаеше кой е и как се казва, нито как е дошъл и какво търси тук. Хем се удивяваше на онова, което виждаше, хем беше напълно безразличен към него.
Подът беше покрит изцяло с мозайка, на която бяха изписани загадъчно преплитащи се един с друг орнаменти или тайнствени сцени и картини. Атрею мина по него, изкачи се по широки стълби, стигна до някакви големи тераси, слезе по други стълби и тръгна по една дълга алея от каменни колони. Разгледа ги една след друга и им се възхити — всяка беше украсена по различен начин и беше изписана с различни знаци. Така все повече и повече се отдалечаваше от Вратата без ключ.
След като вървя така кой знае колко време, Атрею долови, че от далечината идват звуци, и спря, за да се ослуша. Звуците се доближиха, един много хубав и чист като звънче глас пееше. Той беше нежен, сякаш излизаше от детски уста, но все пак безкрайно тъжен, а понякога дори май хлипаше. Тази жалостива песен преминаваше бързо като повей на вятър покрай колоните, поспираше за малко, литваше нагоре, спускаше се надолу, приближаваше и отново се отдалечаваше, сякаш описваше широки кръгове около Атрею.
Той не помръдваше и чакаше.
Обикалящият около Атрею глас започна постепенно да се приближава и той вече можеше да разбере думите на песента:
Атрею се обръщаше по посока на гласа, който неспирно летеше ту тук, ту там измежду колоните, но не можа да види никого.
— Кой си ти? — извика той.
И думите му се върнаха като ехо:
— Кой си ти?
Атрею се замисли.
— Кой съм аз ли? — промърмори той. — Не мога да ти кажа. Струва ми се, че някога съм го знаел. Но това важно ли е?
Пеещият глас отвърна:
Атрею не беше особено опитен в римите и в съчиняването на стихове и си каза, че щом като гласът разбира само онова, което се римува, разговорът сигурно ще върви трудно. Той трябваше известно време да напряга ума си, докато измисли:
Гласът веднага отговори:
А после се обади от друга страна:
На Атрею му направи впечатление, че гласът прозвучаваше ту силно, ту слабо, но никога не замлъкваше напълно. Дори когато не се различаваха отделни думи или пък когато Атрею се обръщаше към него, гласът не секваше — непрестанно се чуваше някакъв звук.
Тъй като звукът обаче постепенно се бе отдалечил, Атрею го последва и попита:
Гласът премина като дихание покрай ухото му:
— Значи ти си невидима? — попита той.
Но понеже не последва никакъв отговор, си спомни, че трябва да пита в стихотворна форма, и каза: