Приказка без край
- Автор: Энде Михаэль Андреас Гельмут
- Язык: болгарский
- Переводчик: Николай Краев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Приказка без край». Краткое содержание книги:
Бастиян Балтазар Букс е мечтателно момче на 10–11 години, което силно обича да чете и да си фантазира. След смъртта на майка му, баща му се затваря в себе си и почти не общува със сина си. Бастиян няма приятели. Пълен, блед, нерешителен и слаб ученик, той често е жертва на присмех и груби шеги от връстниците си. Един ден, преследван от група съученици, Бастиян попада в антикварната книжарница на Карл Конрад Кореандър. Той пожелава книгата („Приказка без край“), която господин Кореандър чете и я открадва, тъй като недружелюбният антиквар му заявява, че не обича децата и е ясно, че не би могъл да я получи по друг начин. Когато стига до училище, Бастиян открива, че е закъснял, качва се на училищния таван и започва да чете.
— Стига вече, Ургъл — изръмжа човечето.
Женицата излезе от пещерата. Изпитателно изгледа отдолу Атрею с присвити очи.
— Е? Май вече сме доста добре, а?
Атрею кимна.
Жената се изкатери върху една издатина в скалата, която се намираше на същата височина, както и лицето на Атрею, и седна.
— Нямаш ли никакви болки вече? — поинтересува се тя.
— Не си струва да се говори за тях — отвърна Атрею.
— Е, какво — сопна му се женицата с искрящи очи, — боли ли те, или не те боли?
— Все още ме боли — обясни Атрею, — но това няма никакво значение…
— За мен обаче има! — изфуча Ургъл. — Най обичам, когато пациентите почнат да ми обясняват кое има значение! Какво разбираш ти от това? Още имаш жълто около устата! За да оздравееш, трябва още да те боли. Защото, ако не те болеше, щеше да е свършено с ръката ти.
— Извинете! — каза Атрею, който се почувства като дете, на което се карат. — Исках само да кажа… тоест да благодаря.
— И дума да не става! — прекъсна го Ургъл сопнато. — В края на краищата аз съм лечителка. Направих само онова, което изисква от мен професията. А Енгивук, моят старец, видя, че амулетът е на врата ти. След това нямаше място за колебание.
— А Фухур? — попита Атрею. — Как е той?
— Кой?
— Белият дракон на щастието.
— А, той ли? Не знам още. Повечко е изпатил от теб. Всъщност би трябвало да оздравее. Почти съм сигурна, че ще се оправи. Известие време ще се наложи да почива. Ама откъде успяхте да си навлечете тази отрова, брей? И откъде довтасахте така внезапно? И къде искате да отидете? И кои сте вие?
Енгивук вече бе излязъл от входа на пещерата и слушаше как Атрею отговаря на въпросите на старата Ургъл. После пристъпи напред и извика:
— Я си затваряй устата, жено, сега аз съм на ред.
После се обърна към Атрею, свали шапката си, наподобяваща чашка на лула, почеса се по плешивата главица и каза:
— Не й се сърди за тона, с който говори. Старата Ургъл често е малко невъзпитана, но мислите й не са лоши. Името ми е Енгивук. Наричат ни също двамата заселници. Чувал ли си за нас?
— Не — призна Атрею.
Енгивук май се обиди малко.
— Е, добре — рече той, — нали не се движиш из научните кръгове, иначе положително щяха да ти кажат, че не можеш да намериш по-добър съветник, ако искаш да отидеш при Уйулала в Южния оракул. Дошъл си където трябва, момчето ми.
— Само не се фукай — прекъсна го старата Ургъл. После слезе по скалата и изчезна в пещерата, като мърмореше нещо под носа си.
Енгивук се направи, че не е чул забележката й.
— Мога всичко да ти обясня — продължи той, — цял живот изследвам този проблем най-обстойно. Затова специално си изградих обсерватория. В скоро време ще публикувам голям научен труд за оракула. Озаглавен е „Загадката Уйулала, разрешена от професор Енгивук“. Не звучи лошо, нали? За съжаление още ми липсват някои дреболии. Би могъл да ми помогнеш, момчето ми.
— Обсерватория ли? — попита Атрею, комуто тази дума беше непозната.
Енгивук кимна с искрящи от гордост очички. С движение на ръката той подкани Атрею да го последва.
Между грамадните каменни плочи се виеше нагоре малка пътечка. На някои места, където беше особено стръмно, бяха издълбани стъпалца, които, естествено, бяха малки за краката на Атрею. Той чисто и просто ги прескачаше с големи крачки. Въпреки това му беше доста трудно да следва джуджето, което пъргаво ситнеше пред него.
— Каква ясна лунна нощ — каза Енгивук, — ще видиш всичко.
— Какво? — заинтересува се Атрею. — Уйулала ли?
Но Енгивук махна раздразнено с ръка и продължи да върви, клатейки се като пате.
Най-сетне стигнаха върха на скалното възвишение. Отгоре то беше равно, само от едната страна се издигаше каменна плоча, която наподобяваше естествен парапет. В средата на плочата имаше дупка, явно издълбана впоследствие. Пред дупката върху статив от коренище беше поставен малък далекоглед.
Енгивук погледна през него и го настрои, като повъртя малко няколко винтчета, после кимна доволен и подкани Атрею да направи същото. Той го послуша, но трябваше да легне на скалата и да гледа опрян на лакти.
Далекогледът беше насочен към голямата врата сред скалите, и то така, че да се вижда долната част на дясната колона. И Атрею видя, че до колоната, огрян от лунната светлина, без да помръдва, стои изправен на предните си крака грамаден сфинкс. Имаше лапи на лъв, задната част от тялото му беше на бик, на гърба бяха разперени огромни орлови крила, а лицето му беше човешко, поне що се отнася до формата, защото изражението не беше на човек. Трудно беше да се разбере дали лицето изразяваше усмивка, неизмерима скръб или пълно равнодушие. След като Атрею го наблюдава известно време, то му се стори изпълнено с безгранична злоба и жестокост, но в следващия момент му се наложи да промени впечатлението си — вече не откриваше в него нищо друго, освен непомрачено веселие.