Приказка за Стоедин
- Автор: Русев Никола
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Приказка за Стоедин». Краткое содержание книги:
— Ей, ха добра среща!
— Ясно — пошушнал Ванчо. — Фирата им е. Я какъв гласец. Това да го духнеш — ще го затриеш.
— Добра ви среща, хора — забелязал Стоедин и Ванчо.
— То, зависи — изръмжал Панчо.
— Какъв е тоя градеж? — любопитно оглеждал Стоедин. Айдуците пък оглеждали него. — Какво е това, рекох?
— Не видиш ли, бре? — сопнал се Ванчо. — Конак е! Конак с чардак!
— А къде са другите? — навел глава Бишо.
— За кои става дума?
— Па главният ви юнак, бре! И тристата мина-дружина! — изтежко се обадил Панчо. — Защо те пратиха напреде?
— А, в грешка сте — усмихнал се Стоедин. — Няма други. Аз съм си и главният юнак, и помощникът му, че и дружината му. Всичкото накуп. По е лесно за управление. И за наказание. И за похвала.
Айдуците изчезнали от стобора, а Бишо — от наблюдателницата.
— Бре, не давате човек едно „със здраве“ да ви рече — засмял се Стоедин и тръгнал край стобора да търси продължението на пътя.
А вътре Ванчо сърдито тръгнал по стълбата към чардака.
— Аз ще си лягам. Хайде — лека.
— Чакайте, дружино! — разтревожил се Панчо. — Тука има нещо!
— Има невещо! — разочаровано се почесал Бишо. — Аз може да съм и такъв, и онакъв, ама не съм чак толкоз ниско паднал — с такива шушумиги да се борба боря. Това — първо.
— А второ — додал Ванчо, — за тая магьосана кърпица пращахме такива юнак над юнаци и ни вест, ни кост, та…
Станчо ритнал огъня и започнал да го гаси:
— Аз го това не пущам вътре, па вие — както знаете. Прав е Бишо.
Панчо затруднено почесал гърди.
— Не съм прав — внезапно тръснал Бишо. — Ами ако е шушумига само на изглед?… Ами ако изгледът е лъжлив?… А, кокорбаши?
— Бе… да, ама… тоя, неговият изглед… много прекалената-лъжлив ми се чини — колебливо изпъшкал Панчо. — Или да пробваме? Ако е чак толкоз нищо и никакъв — защо така буча гората?
Вяло се съгласили.
А Стоедин заобиколил оградата, излязъл зад гърба на конака и смаяно застинал: пътя го нямало. Там се простирало огромно тресавище, обрасло с остра трева.
Айдуците подали глави над стобора, любопитно го наблюдавали. Панчо добродушно се окашлял:
— Сега, момченце, ние тука, като се посъветвахме, решихме: хайде, ще те пуснем да влезеш при нас, пък — какъвто ти късметът. Ама я речи по-напред, за всеки случай, да не сбъркаме: зер и ти си за жива вода тръгнал?
— Откъде знаете? — учудил се Стоедин.
Айдуците се спогледали и Станчо се изкискал:
— Охоох, барабар Петко с мъжете…
— Е ха тогава — върни се и влез през портата — подканил Панчо. — Отсам е по-кратко.
— Ей, а вие… — внимателно ги огледал Стоедин. — Какви хора сте вие?
— Па, айдуци сме. Ха върни се и влез, че да те нападнем и да ти ограбим, което носиш.
— Аха, надайте се.
— Що?… Не щеш? — учудил се на свой ред Бишо.
— Никак.
— Е какво ще чиниш бре, момченце? — благодушно се подиграл Панчо. — Зер ще се кумиш вънка неопределено време?
— Напротив. Смятам да ви заобиколя и да си хващам пътя, пък вам — друг късмет! — троснал се Стоедин и пак тръгнал край стобора.
Айдуците лениво се смеели и се местели горе по оградата заедно с вървежа му.
— Нека заобиколи. Нека му мине меракът.
Стоборът се счупил в нов ъгъл, но зад него пак се ширело тресавището. Стоедин спрял и не вярвал на очите си.
— Ей там, момченце, където си се втрещил у момента, някои обикновено се разтреперват отчаяно, па хлъцнат и побягнат диво — окашлял се Станчо.
— А след време, ако се измъкнат от тресавището, пак се върнат и омаломощено хлипат. Сега, нали, ако предпочиташ — може и ти да пожвакаш с опинци из калта. Ние бърза работа нямаме.
— Ама къде е пътят, бре? — вдигнал лице Стоедин. — До вас води, а не извежда!
— А, извежда! — обяснил Панчо. — Само че трябва да минеш през двора. Инак отвън го няма.
— Е… как така?
— Я па тоя. За жива вода тръгнал и се не чуди, а на такива прости работи се чуди.
Стоедин забързал към следващия ъгъл — и зад него ни път, ни дявол.
— Видя ли? — надвесил се Ванчо. — Колкото и да обикаляш, пак при нас ще влезеш. Далеко си стигнал, няма за тебе връщане, това е истината.
— Сега например, момченце — ухилил едноуха глава Станчо, — оттам, дето ни зяпаш с отворена уста, някои хукваха да се връщат. И щом пак стигнеха в гората…
— Не му го обаждай това — смръщил се Панчо.
— Защо? На мене това момченце почна да ми харесва. По ли е харно на дърво да стане? На дърво сухо, та чак костено?
— Хайде, прежали се най-сетне бре! — изгубил търпение Бишо. — Бутни портата и влизай — не е залостено!