Отровителят от Птах
- Автор: Догерти Пол
- Серия: the egyptian mysteries #7
- Язык: болгарский
- Переводчик: Жана Тотева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Отровителят от Птах». Краткое содержание книги:
— И ние не знаем — отвърна единият от тях, — и хич не ни интересува. Пий си ейла и да тръгваме.
Затворникът стана и отиде до входа, уж да се поразхлади на свежия ветрец.
— Нали не мислиш да бягаш? — предупреди го единият. — Отвън има още от нашите.
Затворникът се огледа наляво и надясно. Не можеше да види никого, но все пак… Той вдигна чашата до устните си и се върна, за да поднови спора си с кръчмаря и да му демонстрира, че все пак не е доволен от това, което беше купил. Когато чу първия стон, погледна през рамо. Двамата му похитители бяха оставили чашите си на мръсна, разнебитена маса и се държаха за стомасите. Единият се свлече от стола си и се сгърчи на колене. Това беше достатъчно.
— Както казах… — затворникът не довърши изречението си. Скочи, бутна кръчмаря настрани, прескочи тезгяха и излезе от шатрата. Зад него двамата му доскорошни похитители се гърчеха на земята, ритаха с крака, устните им зееха в безгласен писък, защото отровата се просмукваше в телата им.
Гласът на свещеника, който четеше молитвата от светото писание, се повишаваше и снижаваше. Тамянът се виеше на облаци. Жреците с маски на Анубис се движеха като призраци в сумрака. Ароматът на миро се смесваше със зловонието, идващо от вътрешностите, изсипани в погребални делви. Амеротке не откъсваше очи от рисунката на отдалечената стена на Уабет. При пристигането си в храма той незабавно бе въведен долу, за да огледа трите тела, които приготвяха за погребение. Намираше атмосферата за много потискаща, затова се разсейваше с фреската, беше му един вид облекчение. Творбата на художника осмиваше земния живот и напомняше на Амеротке за стените в дома на Ипуе. Рисунката изобразяваше лъв и ибис, които играят сенет; от изражението на лъва се виждаше, че той печели играта. Амеротке си спомни къде се намира, отпъди разсеяността си и се вгледа в трите трупа върху леко наклонената маса за дисекции и балсамиране. Ипуе бе набит, як и мускулест; красивото тяло на Хаят зееше отворено от разреза. Амеротке си замърмори под носа някаква своя молитва. Дори и така, тя беше прелестна. Хаят бе все още дете. До нея лежеше Хутепа, миловидна девойка, с хубаво лице, с фини черти, но деформирано от грозно подуване, което дори балсамирането не беше могло да премахне — ужасния ефект на отвратителната отрова, която бе поела. Другите се скупчиха зад Амеротке: Шуфой, както винаги любопитен, вечно готов да си пъха носа навсякъде, въртеше глава наоколо, за да може да запомни всичко, което вижда; Минакт, който продължаваше да шепне нещо на джуджето въпреки шъткането на върховния жрец Ени и деликатните молби на Мабен да пази тишина. Хинкуи липсваше и първожрецът мърмореше, че помощникът му се е разболял, макар да не знае от какво.
Най-сетне жрецът четец привърши своята молитва. Хвърлиха още зърна тамян в кадилниците и надзорникът поведе Амеротке и придружителите му надолу по тесен и тъмен коридор, а после нагоре по няколко стъпала, по които стигнаха в една изненадващо светла стая, която му служеше за канцелария. Надзорникът посочи към възглавниците, струпани на широк дървен подиум под висок прозорец, чиято решетка в момента бе махната, за да може светлината да прониква безпрепятствено през него и да облива ярките стенни рисунки на рибари, излезли на лов за херинга из мочурите; на примамващи градински басейни, опасани от чинари и финикови палми. На постамент в центъра на стаята имаше статуя на човека-бог Птах с дървен олтар пред него, а под краката му бяха струпани плодове и цветни венчелистчета. Надзорникът прие комплиментите на посетителите за добрия си вкус, настани ги удобно и деликатно премина към същността на въпроса:
— Хутепа — започна той, настанявайки се на възглавниците. — Хм, ами, само Човекът-бог може да знае как и защо е била отровена или кой е виновникът…
— Рекхет? — прекъсна го Ени.
— Може би — продължи надзорникът. Той замълча, тъй като вратата се отвори и прислужникът въведе Надиф, който бе избегнал задължението да посети Уабет. Началникът седна на една табуретка отдясно на подиума.
— Ще ви кажа следното — продължи надзорникът. — Хутепа е убита от нещо много бързо и смъртоносно, като ухапване от най-отровната змия, отрова, която е разяла стомаха й. Никога преди не съм виждал подобна гледка — той зарови с пръсти в кесията на колана си. — Имам тук нещо.