Смъртта е занимание самотно

— Няма кой знае колко за знаене — отвърнах овчедушно.

— Нямало, как не! Слушай. — Той отпи нова глътка, замижа и прочете подробностите от вътрешната страна на клепачите си. — На една пряка от твоя апартамент има магазин за спиртни напитки, до него продават сладолед, а после идва китайската бакалничка. Всички тези те смятат за щурав. Откачения — така ти викат. А понякога и Глупака. Говориш високо и много. Те чуват. Продадеш ли някой разказ на „Истории за извънземното“ или на „Удивителни разкази“, целият кей го разбира, защото си отваряш прозореца и се разкрещяваш. Ужас! Но всъщност, моето момче, всички те обичат. Не те очаква бляскаво бъдеще, по това са единодушни, защото кой наистина ще хукне да каца на луната, и кога? А от днес до 2000 година никой няма да го е грижа за Марс. Това ще вълнува единствено теб, Флаш Гордън19, само теб, чалнатия Бък Роджърс20!

Червен като домат, навел глава, аз бях ядосан, смутен, но и някак си поласкан от цялото това внимание. И друг път бяха ме наричали Флаш и Бък, ала когато го чух от Кръмли, приех го без огорчение.

Кръмли отвори очи, видя как съм се изчервил и каза:

— О, престани, моля ти се!

— Защо си проявил интерес към всичко това, преди стареца да го бяха… — спрях, поправих се, — преди да умре?

— Защото всичко ме интересува.

С повечето не е така. Разбрах го още като станах на четиринайсет. По това време другарите ми захвърлиха играчките. Казах на нашите — няма ли играчки, няма Коледа. И те продължиха — всяка година ми подаряваха само играчки. Другите момчета получаваха ризи и вратовръзки. Хванах се да изучавам астрономия. От четири хиляди ученици в нашата гимназия само петнайсет момчета и четиринайсет момичета се взираха в небето с мене. Останалите търчаха по пистата и си гледаха в краката. От това следва, че…

Извърнах се инстинктивно, защото нещо вътре в мен бе проиграло. Улових се, че минавам през кухнята.

— Надуших нещо — казах. — Мога ли да…

— Какво? — запита Кръмли.

— Тук имаш ли работна стая?

— Разбира се. Защо? — Кръмли разтревожено сви очи.

Това ме запали още повече.

— Мога ли да я видя?

— Ами…

Тръгнах в посоката, към която бе пробягнал погледът на Кръмли.

Стаята се намираше до кухнята. Навремето трябва да е била спалня, сега вътре имаше само бюро, стол и на бюрото — пишеща машина.

— Знаех си! — възкликнах.

Спрях зад стола и погледнах машината, която беше не някакъв разбрицан „Стандард Ъндъруд“, а доста новичка „Корона“ с нова лента и купчина жълти листа за писане, подредени до нея.

— Това обяснява защо ме гледаш по такъв особен начин — заявих аз. — Разбира се — накланяш глава ту насам, ту нататък, въсиш се, присвиваш очи!

— Мъча се да прозра в голямата ти кратуна, да видя има ли в нея мозък и как прави онова, дето го прали — отвърна Кръмли, като накланяше глава ту на една, ту на друга страна.

— Никой не знае как работи мозъкът, ни писателите, нито никой. Аз не правя нищо друго, освен да повръщам всяка сутрин, а по пладне да го почиствам.