Сказание за хан Аспарух, княз Слав и жреца Терес (Книга първа: Степта)
- Автор: Донев Антон
- Язык: болгарский
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Сказание за хан Аспарух, княз Слав и жреца Терес (Книга първа: Степта)». Краткое содержание книги:
От лявата страна на шатрата до самия ръб на площадката стояха хранените люде на лявата ръка — колобър боилът, неколцина жреци, неколцина писари. От дясната страна се тълпяха около двадесетина души на дясната ръка — двамата синове Баян и Котраг, кавханът и тументарканите. Всички гледаха лицето и ръцете на хана. Ако беше гневен, те щяха да си зашепнат любезно и доверително един към друг, забравили ежбите си, сплотени от общата опасност да попаднат на пътя на ханския гняв. Ако ханът беше весел, всеки щеше мълчаливо да се отдръпне и дори да стане враждебен към другите, с надежда, че ще може да каже на хана отдавна таена мисъл или да му поиска отдавна лелеяна милост.
Напразно се взираха хранените хора на хана в Кубратовото лице, за да отгатнат настроението му. Хан Кубрат гледаше пред себе си към светналата заледена степ.
Денят на пролетното равноденствие е ден на победата на светлината, която е небе. И затова й се принася в жертва червен кон. Ала на същия ден се жертва и черен петел — курбан за мрака, който е земя. И това е мъдро, защото, колкото и да е чудно, денят на новия живот е ден на смъртта и на мъртвите — и дори го наричат Черньов ден, тъй като тогава душите се отърсват от вкочанението и вцепенението на зимния сън и се трупат като ята прилепи и ята лястовици пред входовете на подземните пещери, като чакат слънцето да срути ледените планини, преградили пътя към земята на живите. Казват, че са виждали духовете на мъртвите, събрани около блюдата с жертвена кръв като слепи кученца около кучката, да лочат живителната влага, за да съберат сили да се вдигнат и да полетят. И докато петелът си е съвсем ясно рожба на подземните богове и се връща при тях, то жертвата на коня всъщност е хитрост човешка, тъй като конят е подарен на човека от земните сили, но има слънчева плът и за пръв път го възсяда небесен бог. Така чрез жертвата на коня хората омилостивяват едновременно и подземните, и небесните богове. Затова в деня на пролетното равноденствие не само се пролива кръвта на кон, но живите коне се надбягват, за да покажат, че зимата и мракът не са ги надвили. Всички коне са на почит на първия ден на пролетта — и враните, и сивите, и пъстрите, и белите, и всички конни народи празнуват на този ден, — но това си е празник на алестите коне и затова е най-голям празник на оногурите, които в общия боен ред на болгарите нареждат своята конница откъм полудневната страна и трябва да яздят червени коне.
И още в деня на зимното слънцестоене, преди три луни, Акага изпрати на Кубрат вест: „Ела да принесеш жертвата на пролетното равноденствие пред шатрите на моето коляно.“ А Кубрат не й отвърна, макар Акага да беше може би единственото същество, пред което той като че ли изпитваше нещо като страх. Не беше страх — тя го тревожеше. Кубрат знаеше, че Акага не изпитва ни капка почит към него, защото е хан; знаеше, че тя ще го цени и обича все толкова, ако той се провали, та стане коняр в неин табун или дори роб; знаеше, че тя мери хората на свои собствени теглилки. И всички пред нея са като голи, и то дори не изправени, ами легнали по гръб, а тя минава край тях, та им дава своя цена — кой знае според какво, може би и според дължината на ноктите им. И от дузина години, от цял Юпитеров кръг, не беше ходил Кубрат при коляното на Акага — не, от повече години. И не искаше да я среща. За него Акага беше като пратеник от някакъв друг свят, където всички бяха като нея, където живееха все такива приведени до земята, сгърчени, странни същества. Дори веднъж, след битка, когато лежеше ранен между труповете, Кубрат видя да се щукат в мрака около него такива черни, прегърбени сенки — и повече не искаше да усеща присъствието на този друг свят, откъдето идеше Акага.
Но Акага повторно прати гонци; и този път беше надраскала със своя ръка свещените руни върху опечена глинена плоча. Кубрат й отговори, че ще ходи другаде. Тогава дойдоха третите гонци, а сега Акага пишеше: „За трети път те каня, не смей да ми отказваш. Ела.“
Кубрат дойде. Защо?
И към Кубрат пристъпи жрецът на храма на Големия конник. Човек не можеше да приближи, без да бъде повикан, но Кубрат обърна към жреца лицето си.
Никой от хранените хора на Кубрат не само не се надяваше да се изправи като равен пред хана, но дори да го мразеше, не смееше да пожелае смъртта му. Толкова дълго Кубрат властваше над степта, че изглеждаше вечен. Той изглеждаше неприкосновен. Беше неразбираем. Той се сражаваше наред с Ираклий срещу Персия — Ираклий беше мъртъв, Персия изчезна. Той се би наред с Моходу Хеу срещу тюркутите — Моходу Хеу загина, тюркутските каганати се сринаха. Той отиде, та се вдигна срещу аварския каган Баян — и Баян умря, а силата на аварите секна. Той победи арабите на Абд ар Рахман — и Абд ар Рахман умря, и арабите се върнаха. А Кубрат беше жив, дори не се променяше. И нито един от хората му не беше достатъчно стар, за да си спомни младия Кубрат. И само жрецът на храма на Големия конник можеше да се изправи пред Кубрат почти като равен.