Сказание за хан Аспарух, княз Слав и жреца Терес (Книга първа: Степта)
- Автор: Донев Антон
- Язык: болгарский
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Сказание за хан Аспарух, княз Слав и жреца Терес (Книга първа: Степта)». Краткое содержание книги:
И в тази седефена раковина бавно заблещука сребърен бисер. То беше конник с бяла ризница, на бял кон. Конят тънеше до колене в езерото на коилото, перата върху шлема и върху челото на коня трептяха като китки коило. А сребърните пулове върху всеки ремък на ездача и сребърните пулове върху сбруята на жребеца сливаха човек и кон в сребърно видение. Тогава стълбът светлина от дъното на небето се премести — и се изля върху белия кон. И Аспарух трябваше да притвори очи. И докато конникът безшумно се плъзгаше върху сребърното огледало на коилото, светлината три пъти потъмнява и три пъти пламва — и три пъти Аспарух отвори и затвори очи. А сребърният конник преплува край него, без дори да обърне глава, като че ли Аспарух живееше в друго време и на друго място и конникът, дори да искаше, не би могъл да го забележи.
Сега срещу Аспарух стояха — не близо, но се виждаха съвсем ясно — сто сребърни призрака на ездачи и коне.
И Акага каза:
— Ще се изкачиш на могилата до червената шатра и ще отидеш при хан Кубрат.
Чак сега Аспарух се приведе над Акага, за да види очите й. Той си спомни, че тя му беше разказвала приказка — как най-малкият син стои пред вълшебната планина, пазена от дракони, и старата вълшебница му показва тайния вход.
Акага вдигна нагоре сухата си ръка, без да отделя лице от ръба на носилката. Вдигаше отворената си длан бавно, като я въртеше и я люлееше, като че ли се вдигаше глава на събудена змия. А в дланта й светеше нещо като старинна монета — от края сребърно, в средата златно, сякаш беше прорязано на две сварено яйце.
Акага каза:
— Вземи знака и кажи какво пише.
Аспарух пое чудната монета и се вторачи в надписа й. И монетата неизтърпимо светеше, та той спусна клепачи. А върху златното й сърце имаше надраскани руни. И Аспарух колебливо зачете:
— Аз — съм… той… два пъти слушай…
Акага се закиска и каза:
— Аз съм той — това ще рече — всеки да се подчинява на него, все едно, че се подчинява на мене. Ако някой го срещне, все едно, че мене среща. А два пъти слушай — ще рече — единия път слушай, втория път — подчинявай се. Върви, сине! Когато приближиш конниците, насреща ти ще излезе ездач с плащ от тигрова кожа. На всички плещи има вълчи плащове, този е с кожа на тигър. И очите му са като на тигър — всички тези мъже са от рода Дулу, а те имат тигрови очи. Покажи му този знак. Върви и не се обръщай!
Акага затвори очи и този път не ги отвори. И Аспарух потрепера, когато видя светлината на очите й да угасва върху жълтото й лице, сгърчено от бръчките.
Акага уморено повтори със затворени очи и каза:
— Върви…
И Аспарух подкара коня си през блясъка на заледената степ към бялата омагьосана стена на могилата.
8.
Една-единствена могила хвърляше сянка сред равната степ на оногурските зимовища — могилата с Каменния истукан. Тя беше насипана повече в ширина, отколкото във височина още по волята на своите незнайни строители, а слънцето, вятърът и дъждът отсякоха върха й, та се ширваше кръгъл площад. Нощем — и лете, и зиме, върху могилата гореше огън, който се виждаше надалеч в степта; денем — и лете, и зиме, върху могилата стоеше конник, който при изгрев, по пладне и на залез караше коня си да играе някакъв непонятен танц — изправяше го на задни нозе, та го въртеше в кръг наляво и надясно. Тъй конникът говореше на своя език на другите съгледвачи в степта — дали стадата коне и стадата дивеч пасат спокойно, вижда ли се керван или конен отряд и колко саби брои отрядът. И всички виждаха конника изрязан на небето, защото никой не можеше да го погледне от високо. А лете и зиме — и денем, и нощем — на върха на могилата стоеше Каменният истукан и се взираше към заник слънце със своите слепи орбити — след някого, когото беше изпратил, за някого, който трябваше да дойде.
Сега на могилата жълтееше и червенееше копринената шатра на хан Кубрат, син на Денгизих, син на Заберган, син на Горда, син на Бушан, син на Ирник, син на Атила — повелител на всички болгари. И когато слънцето изгря — то не се видя кога слънцето изскочи на небето, но вледенената степ изведнъж заблестя с ослепителна нетърпима светлина, а роговете зареваха, жреците хвърлиха в огньовете пред входа на шатрата сух пелин, та лумнаха жълти пламъци. И двамата стражи вдигнаха с върховете на копията си жълтата завеса. И хан Кубрат излезе от шатрата.