Белия дявол — Синове
- Автор: Калчев Христо
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Белия дявол — Синове». Краткое содержание книги:
Константин се прибра в стаята си и се отпусна в леглото. „Как ще постъпя, ако дойде вест: «Брат ти се крие там и там, жена ти живее с него в престъпен конкубинат…» Ще го застрелям из засада? Ще платя отравянето му… Господи, и аз се готвя да действам като син на дявола!“
— Пирате, бъди проклет навеки! — извика той. — Ти ми отне всички шансове да живея като човек, а ме лиши от демонична сила, вдъхвайки ми съвест и скрупули!
„Държа се като истеричка?“ — Константин стана и отвори вратата. Майка му продължаваше немите си диалози с Белия дявол, прислугата беше или в кухнята, или в своите пристройки назад по брега на езерото. Константин влезе в салона, наля чаша унгарско вино и бавно излезе при гроба на баща си.
— Не те свърта, Константине — каза София. Това не беше въпрос, не беше само констатация, може би имаше укор в гласа й?
— На мое място ти какво би направила?
Албанката го погледна в очите.
— Това, което правя. Чакам.
— И аз чакам… по принуда. Неведението ме подлудява.
— За какво неведение говориш, Константине? Враговете на твоя дом отвлякоха Вангел, брат ти Филип — жена ти… Или те глождят някакви съмнения?
Константин изпита дива ненавист към майка си.
— И какво ще дочакаш, мамо? Разкаянието на бейлербея? Или на малкия ти син… или може би смирението му? Той е твой син… и на Белия дявол!
София се прекръсти вяло и отново втренчи избелелите си очи в него.
— Когато баща ти беше жив, аз живеех по божиите закони. Когато загина в морето и името му остана без защита, аз поех кръста на покойника и избих враговете му… Твоят син е дете, агнец божий, невинен и беззащитен, затова баба му София ще се съюзи със сатаната, но ще го изтръгне от ръцете на султана! Но ти и брат ти Филип сте пълнолетни мъже и аз няма да се бъркам в делата ви, ако ще и гърлата да си прегризете. За добро или за зло, семето на Белия дявол покълна встрани от отмъщението. Ако един ден моята кръв се затрие, неговата ще остане… А сега иди си пий виното другаде! Не понасям нито упреци, нито мъжка истерия!
Константин повлече крака към къщата, допи чашата, хвърли я в храстите, прибра се в стаята си, просна се по корем в леглото и рева от унижение, от болка, от самота, от самосъжаление и безпомощност… Събудиха го възбудени гласове. Беше нощ, когато влезе в хола. Завари майка си с наемниците. Вангел беше в Одрин. Султанът беше обявил девширме, набиране на еничари сред християнското население. Момчетата се пазеха от софти и капукулу и щяха да се появят на бял свят едва на пълнолетието си и след като положат „чакма“, еничарската бойна клетва. Джамаатът или казармата в Одрин беше под личната заповед на султана, охраняваха я ичоглани, избраните еничари, които не се подчиняваха нито на бейлербея, нито на великия род Кюпрюлю… Смазани от път, глад и безсъние, убийците на София бяха освободени и се оттеглиха. Останаха сами.
— А сега, мамо? — злорадо попита Константин. — Как ще спасиш внука си, агнеца божий, Вангел Авалов Втори?
— Ще разменя живота му срещу твоя! — каза София и безшумно излезе от салона.
В началото на декември, чрез посредничеството на банка „Братя Бернщайн“ Марс получи новите си документи като княз Авалов, писмо от Аарон Асса, адвоката на фамилията, който му предлагаше да поеме делата му като постоянен защитник на интересите по всяка точка на земното кълбо, и покана от Виенския хусарски лицей, който уверяваше, че е достатъчно да ги осведоми за раждането на наследника си, за да запазят мястото сред послушниците си до навършване на необходимата възраст. София Авалова, която го беше нарекла куче и му беше забранила да прекрачва прага на къщата й, беше стигнала толкова далече в щедростта си, че беше приписала на копелето на мъжа си една пета от златото, което притежаваше като лична собственост. Асса го уверяваше, че капиталът му се съхранява във фамилната банка и е на негово разположение.
Марс отиде в Килия, подстрига се, купи си три ката нови дрехи, бельо, ботфорти, преспа у Стефан Котленеца, избра най-мощния тригодишен жребец, който препускаше из ливадите, нарече го Ром (така наричаше коня си покойният дон), оседла го и се върна в имението.
— Лазаре — започна той. — Говорих със сестра ти. Казах й всичко, Нарече ме куче, но ме призна за син на княз Авалов. Как мислиш, защо го направи?
Албанецът изпадна в дълбоко мълчание, но все пак отговори:
— София чувства проклятие върху рода си, а кармата до тебе не стига.
— Сега аз съм княз Марс Авалов… или мислиш, че нямам право да нося това име?
Едноръкият се взря в бившия си син, който днес заставаше пред него в качеството си на високопоставен племенник.