Белия дявол — Синове
- Автор: Калчев Христо
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Белия дявол — Синове». Краткое содержание книги:
— Тя от него… — Спидер се усмихна. — Да, те наистина са благородници.
Алика свали ръката му от гърдите си, нахлузи нощница, зави се до брадата.
— Марс яде сурово месо — с откровена погнуса каза тя. — Реже главите на костенурките и пие кръвта им! — Гласът й се разклати и секна.
Филип затвори очи и видя Марс — копелето, кучето, което говори френски и иска да бъде княз… „Той е повече мой брат от Константин!“ — с изненада помисли той.
— Да повикам ли Марс във Венеция? Кой знае, един ден може да ни потрябва?
— Фил?
— Да.
— Какво значи Спайдър?
— Паяк.
— Константин те нарича Спайдър?
— Знам.
— А Спидер?
— Може да означава много неща… В смисъла, който влага Константин — човек, който нанася коварни удари.
— Кой ти прикачи този прякор?
— Един английски войник… Константин би казал: „Един британски рицар!“
Очите на Алика посърнаха. Някаква мрачна сянка мина през тях.
— Ние нямаме бъдеще…
— Навикнах — мислещ за брат си Марс, говорещ за брат си Константин, каза Спидер. — От десет години живея всеки ден като последен.
— Аз не мога така!
— Ще се научиш, Али, или трябваше да останеш при мъжа си!
— Гавриш ли се с мен?
— Мисля на глас… Заминаваме за Венеция.
Изненадата изсветли очите й.
— Какво ще правим във… Венеция?
— Ще живеем.
— Ти си богат, нали? — сигурна в отговора и затова без особен интерес попита тя. — Ще купим къща… Мразя да строя. Венеция е република, не признават аристократичните гербове?
Филип очакваше това възражение и беше готов с отговора.
— Ние няма да ставаме поданици на Републиката.
— Да, може би това е изход? А Вангел… Какво ще стане със сина ми?
Спидер се надигна и започна да се облича.
— Али — каза той. — За Вангел мислят много хора, богати и могъщи. Когато имам какво да ти кажа, ще ти го кажа сам!
Филип надяна ботфортите, наметна английския си сюртук и излезе от спалнята на евреите.
Подозрението, че Спайдер е отвлякъл Алика, скоро се превърна в убеждение, но ако нещо истински тормозеше Константин, беше мисълта, че това е станало с нейно съгласие. „Спайдер е мъртъв!“ — хладно мислеше той, докато чакаше платените агенти да му известят убежището на брат му. „Какво да правя с Алика? Да превърна Вангел в сирак? Но как да й поверя възпитанието му, щом е годна да извърши най-гнусното престъпление, кръвосмешението!“
Константин не живееше, той чакаше. Марин капитан, Миро Челеби и Наум Белиот следваха табиите на Кенан паша и дебнеха възможност да отвлекат младия княз. Лазар се върна от „Памакаристос“ с писмо от вселенския патриарх Висарион. Главата на православната църква предлагаше намесата си пред Високата порта, ако семейството на княз Авалов е в състояние да му изпрати сигурни гаранции, че неговият наследник се намира на точно място, пазен от точно упоменат велможа и предлага за освобождението му точна сума в злато. В момента, освен със златото Константин не разполагаше с друго. Платените му агенти пишеха от Браила, Констанца, Търговище, Краков, Виена… Спайдер беше потънал вдън земя. На запитването в банката Мориц Бернщайн беше отговорил: „Вашият брат, негово благородие княз Филип Авалов, изтегли крупна сума в злато и заяви, че до една година ще съобщи на какъв адрес нашата банка ще оперира с негово благородие.“ Една година? Константин не можеше да чака толкова! Не можеше да чака и един ден! „Дали не е минал Ламанша?“ Годен ли беше Спайдер на такава дързост! Лондон беше единственият град, в който Константин нямаше да го преследва. Това щяха да направят палачите на Кромуел.
Беше разпратил агенти в Лайпциг, Прага, Карлсбад, Дрезден, Белград, Пеща, но второ известие все още нямаше. Майка му беше притихнала в злокобно очакване. Не беше ясно как ще постъпи, ако господ развърже ръцете и. Отмъстителността й беше патологична. Гледайки я да седи в стола-люлка до гроба на Белия дявол, Константин потръпваше, представяйки си какви бесове бушуват в главата й. „Отче наш, да бъде волята ти, да дойде царството ти…“ — механично започна молитва, но не стигна края й. Отчаянието отново отвлече мисълта му. „Чия карма тежи на плещите ми? Чии грехове плащам? За чие изкупление ще иде мърцина младият живот на сина ми?“ И отговорите се появяваха сами, като нашепнати от Фортуна. „Баща ти Вангел пирата плуваше в кръв, майка ти София не прие смирението, надигна глава срещу съдбата и се превърна в кърваво възмездие за ужас и погнуса божия, брат ти Филип извърши страшни и безсмислени грехове, превърна се в истински син на дявола, за да увенчае престъпния си венец с най-гнусния цвят — кръвосмешението!… Господи — мислеше отчаян. — Грешниците попадат в ада след смъртта си, аз се родих в него…!“