Пророчеството на сестрите
- Автор: Зинк Мишел
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мария Донева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Пророчеството на сестрите». Краткое содержание книги:
След като написвам поканите до Соня и Луиса и вземам дръзкото решение да забравя за книгата поне за малко, уговарям Хенри да играем на някоя игра. Очите му са все още тъжни, но, честно казано, искам да отвлека вниманието си от многото въпроси, които очакват своите отговори. Ала каквото и да правя, те ще да продължат да се блъскат в главата ми.
На път за салона минавам покрай стъклената врата на зимната градина и една фигура привлича вниманието ми. Алис е седнала в огромния плетен стол до прозореца, а Ари е в скута й. Забелязвам, че в зимната градина е много студено. Стъклата са заскрежени, ала Алис се взира в тъмнината навън, увила раменете си само с одеяло, сякаш се намира в салона, където огънят гори. Тя потупва котарака по козината с ритмични движения като онези, с които разресваше косата ми. Дори от мястото, на което съм, успявам да зърна празния й поглед.
Тъкмо понечвам да се покажа, да отворя стъклената врата и да прекрача прага на покритата с плочки зимна градина, и в миг замръзвам на място. Ари скимти и се мъчи да скочи от коленете на Алис. Донякъде му пречи плетеният стол и аз се накланям, за да виждам по-добре. Когато заставам в по-удобна за наблюдение поза, цялата настръхвам от отвращение и ужас.
Причината е Алис, която държи котарака и не му дава да шавне. Вече не го гали по козината. Не го и потупва, както правеше преди няколко секунди. Не. Стиснала е кожата му в ръката си и я извива ли, извива, докато котаракът съска от болка и рита с крачета в опитите си да се отскубне от ръцете й. Но най-много ме ужасява лицето й. То е бездушно, а погледът й е все така празен, сякаш мисли за нещо съвсем незначително като например времето навън. Пръстите й стискат като клещи. Котаракът не може да се отскубне от тях, колкото и да се мъчи и да извива гръб.
Бих искала да кажа, че тутакси я спирам, ала съм тъй слисана, че губя мярка за времето и нямам представа колко секунди минават, преди да направя нещо. Когато най-после отварям със замах вратата, тя отпуска пръстите си, без ни най-малко да промени изражението на лицето си. Ари размахва лапи, скача от коленете й и се стрелва към коридора със скорост, която не е развивал, откакто беше малко котенце.
— О, Лия. Какво търсиш тук?
Тя се обръща към мен, щом влизам, но нито се притеснява, нито се трогва от присъствието ми.
— Идвам да разбера дали ти се играе на крибидж с Хенри и мен в салона — обяснявам с дрезгав глас, след което се прокашлям, за да продължа: — Какво правеше току-що?
— Хм — отново обръща глава към прозореца тя.
Питам я с по-силен и твърд глас:
— Само преди минутка. С Ари.
Тя поклаща резервирано глава.
— Нищо. Абсолютно нищо.
Идва ми да я притисна, да я накарам да си признае, но има ли смисъл? Нали я видях! Знам какво правеше, независимо какво ще ми отвърне тя. Макар и само за един кратък миг, аз разбирам всичко и то ме изпълва с ужас. Защото макар никога да не съм отричала, че Алис може да е безотговорна, егоцентрична, дори злобна, никога преди не ми е хрумвало, че всъщност може да е и жестока.
10.
Двамата с Хенри играем игра след игра и дори успяваме да убедим готвачката да ни направи пуканки и шоколад, които малкият обича толкова много. След часове игра на крибидж минаваме на шах. Хенри ме бие игра след игра, тъй като години наред е изучавал успешните стратегии от татко. Двамата се смеем, ала това не е безгрижният смях от отминалите дни. Сега в него се чете тъга, усещам и страх. Опитвам се да се отпусна в компанията на по-малкия си брат, но щом погледна към огъня, докато го чакам да направи своя ход, неизменно пред очите ми се появява бездушното Алисино лице.
— Лия? — гласът на Хенри прекъсва мислите ми.
Вдигам очи от шахматната дъска.
— Да?
— Трябва да се пазиш.
От думите му ме пронизва хлад, но въпреки това се смея.
— Какво искаш да кажеш, Хенри?
Той извръща поглед и се взира в огъня, после отново се обръща към мен и ме поглежда в очите.
— Татко ме предупреждаваше, че нещата невинаги са такива, каквито изглеждат.
— Хенри! — Усмихвам се вежливо на думите му. Не желая да го гледам снизходително, когато той толкова съсредоточено ми предава загадъчното послание. — Какво имаш предвид?
— Просто… — поема си дълбоко въздух, сякаш вика целия си кураж на помощ, но накрая смирено го изпуска обратно. — Не знам защо го казвам, Лия — усмихва се брат ми, ала усмивката му съвсем бегло напомня на обичайното му хилене. — Просто ми обещай да се пазиш, става ли?