По-добре късно, отколкото никога

Джена грейна.

— Аз мразя кънтри! Харесваш ли техно?

— Всъщност не съм много запознат с него — призна си той. — Искаш ли да ми пуснеш нещо?

Двамата влязоха в магазина и Джена му показа компактдискове на групите, които особено много харесваше. По стените имаше оставени слушалки, за да се прослушват песните, и тя му обясни как да ги ползва.

Той беше готин. Не се престори като останалите възрастни, че харесва всичката музика, която му пускаше, само за да докаже, че е в час с по-младото поколение. Някои групи му харесаха, други — не, и той открито изразяваше мнението си.

— Мисля, че ми харесва — каза й. — Ще си запиша някои от имената, за да си ги сваля от интернет за айпода ми.

Джена му завидя:

— Имаш айпод?

— Разбира се. Когато се местиш от едно място на друго, така както аз живея през последните години, това е единственият начин да носиш музиката със себе си. Ти нямаш ли си? — Джена поклати глава. — Мислех, че всички деца имат айпод.

Тя взе някакъв случаен диск и се престори, че чете списъка с песните.

— Много са скъпи — най-сетне му отговори.

Той остана безмълвен и Джена вдигна поглед към него.

— Трудно ви е било на вас с майка ти, нали? — попита я Стюарт. — С парите имам предвид.

Джена сви рамена.

— Оправяме се.

— Наистина ли?

Момичето извърна поглед и той схвана посланието.

— Мога да кажа, че съжалявам — рече. — Наистина съжалявам. Но и аз нямаше да съм от кой знае каква полза. Не се справях особено добре. И все пак това не е извинение.

Джена обаче реши, че е, и й се прииска да го успокои:

— Щом си нямал пари, значи не си имал възможност да ни пратиш.

Той се усмихна.

— Ти си прагматик. Като майка си.

— Какво е прагматик?

— Някой, който е стъпил здраво на земята, който е разумен.

На Джена никога нямаше да й хрумне да използва тези думи, за да опише майка си. Но може би някога, когато Стюарт я бе познавал, Барбара Кели е била различна.

— Но мога да си позволя да купя айпод на дъщеря си — внезапно рече той. — Тук продават ли такива?

— Не е нужно да го правиш — каза тя.

— Но искам — настоя той.

Джена обаче бе непреклонна. Мисълта, че ще я засипе с подаръци… Притесняваше я.

И за нейно пълно изумление и доволство, той я разбра.

— Мислиш, че се опитвам да те купя, нали?

Тя кимна.

Стюарт тъжно се усмихна.

— Може би си права. Е, поне кока-кола ще ми позволиш да ти купя, нали?

На това беше съгласна. Влязоха в едно кафене и Джена му позволи да й купи не само една кока-кола, но и пържени картофки, които да изядат заедно. Малко се притесняваше, че той може да поиска да му разкаже повече за себе си, че ще очаква от нея да сподели историята на живота си. Но той отново се показа като готин.

Разказа й за своя живот, за приключенията, които бе преживял. През последните тринайсет години едва беше свързвал двата края, но бе живял интересно. Оказа се, че е работил на влак, прекосяващ страната от Ню Йорк до Сан Франсиско. Беше мил чинии на презокеански туристически кораб. Беше служил и като сервитьор в луксозен ресторант в Холивуд и беше виждал много известни хора. Беше се трудил и на тръбопровод в Аляска.