По-добре късно, отколкото никога
- Автор: Кей Мэрилин
- Серия: Дарба #2
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Переводчик: София Русенова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «По-добре късно, отколкото никога». Краткое содержание книги:
„Кен?“
Ето го отново, мъртвецът.
„Разкарай се“ — каза тя.
„Кен, какво ти става? Защо се държиш така?“
„Защото нямам настроение“ — отвърна момичето. — „Може и никога повече да не съм в настроение.“
„Моля те, Кен. Не говори така. Не знам какво ще правя без теб.“
Против волята й и противно на всичките й намерения гласът я трогна. Момчето звучеше толкова тъжно. Може би нищо лошо нямаше да се случи, ако проведе един-единствен разговор с някой от мъртъвците на Кен. Така всъщност щеше и по-добре да разбере каква на практика е дарбата на съученика й.
„Какво искаш?“ — попита тя.
„Много съм потиснат. Не мога да спра да мисля за нея.“
„За кого?“
„Знаеш! За Нанси.“
Аманда не познаваше никоя Нанси. Името бе някак старомодно, рече си. Като името на някоя баба. Явно това момче, как му беше името? Рик. Явно Рик и преди беше говорил с Кен за тази Нанси.
„Защо мислиш за нея?“
„Винаги мисля за нея, нали знаеш това. Толкова много ми липсва. Както съм ти разказвал и преди, много я обичах. Още не мога да повярвам, че ме заряза на абитуриентския бал.“
„И ти не можа да си я върнеш?“
„Но как? Онази нощ аз умрях.“
Ставаше интересно. Значи разговаряше с момче, което е било на около седемнайсет години, когато е починало. Зачуди се какво ли му се е случило. Не можеше обаче да попита, тъй като Кен навярно вече знаеше.
„Имаш ли представа какво е усещането, Кен?“
„Да умра ли?“
„Не, да обичаш толкова много. И да разбият сърцето ти.“
„Не, всъщност не.“
„Щастливец. Това е най-непоносимата болка. По-добре да имаш два счупени крака, отколкото разбито сърце. Тя беше всичко за мен — слънцето, луната, звездите. Спомням си, че си мислех, че бих умрял за нея. Което донякъде е ирония на съдбата. Наистина загинах, но нямах щастието да умра за нея.“
— Кен?
Тя се озърна. Стаята беше празна и учителят стоеше край вратата.
— Часът свърши, Кен. Виждам, че темата за нужните дневни количества витамини не ти е била много интересна. Но най-малкото можеше да опиташ да останеш буден, просто ей така, от възпитание. Преподавателят не изчака да получи извинение. Аманда се изправи, преметна на рамото си раницата на Кен и забърза навън. В коридора бяха останали само неколцина закъсняващи, отправили се към изхода.
Познаваше собствените си навици. Другата-Аманда вече отдавна си бе тръгнала. Толкова беше погълната от историята на Рик, че пропусна шанса да покани себе си на среща.
Изглежда, щеше да се наложи да бъде Кен още известно време.
10
В петък следобед, когато Трейси я откри, Джена беше пред шкафчето си.
— Готова ли си да си тръгваме? — попита тя приятелката си.
Джена извади якето си и й напомни:
— Няма да се прибирам с теб, не си ли спомняш? Имам среща с баща ми.
— О, да бе. — Трейси се усмихна. — Чу ли се какво каза току-що? Баща ми.
Джена грейна.
— Да. И ми се струва толкова естествено.
— Вече не те ли мъчат съмнения?
Джена поклати глава.
— Нали ти казах, не мога да прочета мислите му, също както не мога да прочета мислите на майка ми. Ние сме семейство.
Трейси като че се замисли.
— Но ти не можеш да четеш съзнанието и на мадам, и на Емили, а те не са ти семейство.
— Различно е. Емили прави нещо със собствената си дарба, за да не използвам моята срещу нея. А мадам… Тя си има някакво странно шесто чувство. Забеляза ли как гледаше Аманда днес в час?
— Да. Това пък за какво беше?
— Може би онова не беше истинската Аманда.
— На мен ми се струваше истинска — заяви Трейси.
Джена тресна вратата на шкафчето си.
— Да, истинска изглеждаше и миналия месец, когато населяваше твоето тяло. Обзалагам се, че в момента е в някого другиго.
— В кого?
— Кой знае. — Момичетата се отправиха заедно към изхода. — На кого му пука? Но ако не е в себе си, на бас, че мадам може да познае.
— А ти можеш ли да кажеш? Ако прочетеш съзнанието й?
Джена сви рамене.