Праскови за кюрето
- Автор: Харис Джоан
- Серия: Chocolat Trilogy #3
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Прозорец
- ISBN: 978-954-733-759-6
- Переводчик: Надежда Розова
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Праскови за кюрето». Краткое содержание книги:
Но ето че с летния вятър пристига писмо от мъртвата Арманд, която моли Виан да се върне в селото, за да помогне на отец Рейно. В Ланскене са настъпили промени. На отсрещния бряг на реката, в квартал Ле Маро, се е заселила арабска общност, жените ходят забулени, уханието на кроасани се е смесило с мириса на наргиле и на ментов чай, срещу църквата се извисява джамия, а призивът на мюезина съперничи на камбанния звън...
И една загадъчна Жена в черно хвърля тайнствена сянка върху преплетените съдби на мнозина.
Отец Франсис Рейно е загубил доверието на своето паство, обвинен е в подпалвачество и си е навлякъл неприязънта на мюсюлманите от квартал Ле Маро. Животът му е в опасност.
Ще съумее ли Виан с магията на своя шоколад и с уханните праскови на Арманд да се противопостави на опустошителните ветрове на промяната, да примири наглед непримиримото, да разбули болезнената истина за събития и хора?
– Кой е там? – попитах.
Тътрузенето секна. За миг настана тишина. После се разнесе буен тропот по голите дъски на пода и стъпки по противопожарната стълба. Деца, казах си, пакостници. Изтичах навън с надеждата да пресрещна нарушителите, докато бягат, но докато отворя вратата и се промуша покрай купчината овъглени дърва в градината, те вече се бяха изпарили. Видях само неколцина магриби, които бързо се отдалечаваха надолу по уличката, но можех само да предполагам дали присъствието ми беше съвпадение, или те бяха неканените гости.
Качих се в спалните. Бяха две, едната съвсем малка, до която се стигаше само по стълба през капака. Там имаше кръгло прозорче – спомних си, че Рижия го постави. Качих се на стълбата и надникнах вътре. Щетите изглеждаха незначителни. Беше позамърсено от пушека, но иначе помещението беше почти обитаемо. Детска стая с креватче и плакати на боливудски филмови звезди по стените. Имаше и книги, предимно на френски. Доколкото можех да преценя, нарушителите не бяха пипали нищо.
И тогава зад мен се чу звук. Женски глас попита:
– Какво търсите тук?
Обърнах се. Беше Инес Бенчарки.
Седма глава
Сряда, 18 август
Мисля, че за пръв път чувах гласа ѝ. Беше ясен и почти без акцент, може би долових съвсем лек северен изговор. Както винаги, жената беше покрита до върховете на пръстите. Очите ѝ, за пръв път вперени право в мен, бяха удивително зелени и имаха необикновено дълги мигли.
– Добро утро, мадам Бенчарки – поздравих.
Жената повтори въпроса си:
– Какво търсите в къщата ми?
Не знаех как да отговоря. Промърморих нещо за отговорности към енорията и за разчистване на селския площад, но прозвучах точно толкова виновен, колкото несъмнено ме смяташе тя.
– Просто си помислих – продължих, – че общността може да ви помогне да оправите това място. Да знаете, че сигурно ще минат месеци, докато чакате застраховката. Хазяинът живее в Ажен и може още няколко седмици дори да не дойде да огледа щетите. Но ако всеки даде своята дан...
– Своята дан – повтори жената.
Опитах да се усмихна. Беше грешка. Зад покривалото си тя сигурно беше колона от сол, каменна канара.
– Не ми трябва помощ – поклати глава тя.
– Но вие не разбирате. Никой няма да ви иска пари. Това е само жест на добра воля.
Жената повтори думите си със същия равен и безмилостен тон. Искаше ми се да я убедя, но вместо това отговорих засегнато:
– Е, както желаете, разбира се.
Зелените очи останаха безизразни. Отново опитах колеблива усмивка, но само се почувствах нелепо и виновно.
– Наистина много съжалявам за случилото се – рекох. –Надявам се двете с дъщеря ви да можете да се върнете тук съвсем скоро. Как е момиченцето, между другото?
Жената отново не каза нищо. Мишниците ме засърбяха от пот.
Като младеж в семинарията веднъж ме заподозряха, че съм внесъл цигари в училище и ме изпратиха при отец Луи Дюран, който отговаряше за дисциплината. Не бях носил цигари – макар да знаех кой е виновникът, – но се държах толкова прикрито, че никой не повярва в невинността ми. Наказаха ме и за цигарите, и задето се бях опитал да обвиня един от другарите си, и макар да знаех, че съм невинен, изпитах същия срам като сега, докато разговарях с жената в черно – усещане за пълна безпомощност.
– Извинете – повторих. – Ако не мога да ви помогна с нищо...
– Можете да ме оставите на мира – отговори тя. – Двете с дъщеря ми... – Замълча по средата на изречението. Под черната дреха цялото ѝ тяло сякаш се напрегна и скова.
– Добре ли сте?
Не отговори. Извърнах се и видях Карим Бенчарки – стоеше и кой знае откога ни наблюдаваше.
Каза нещо на арабски.
Тя отговори остро.
Той заговори отново, ласкаво. Усетих болезнена признателност. Винаги съм го смятал за образован и напредничав човек, който разбира Франция и френската култура. Може би той щеше да успее да обясни на Инес, че само съм се опитвал да помогна.
На пръв поглед Карим Бенчарки изобщо не приличаше на магриби. Със светлата му кожа и златистите очи лесно можеш да го вземеш за италианец, а и се обличаше като западняк с джинси, ризи и маратонки. Всъщност, когато пристигна в Ланскене, помислих си, че появата на толкова космополитен и явно възприел западните нрави член на нашата общност може да улесни интегрирането на Ле Маро, че приятелството му със Саид Махджуби току-виж ми помогнало да намеря начин да преодолея пропастта между традиционните разбирания на Махджуби и нравите на двайсет и първи век.