Праскови за кюрето
- Автор: Харис Джоан
- Серия: Chocolat Trilogy #3
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Прозорец
- ISBN: 978-954-733-759-6
- Переводчик: Надежда Розова
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Праскови за кюрето». Краткое содержание книги:
Но ето че с летния вятър пристига писмо от мъртвата Арманд, която моли Виан да се върне в селото, за да помогне на отец Рейно. В Ланскене са настъпили промени. На отсрещния бряг на реката, в квартал Ле Маро, се е заселила арабска общност, жените ходят забулени, уханието на кроасани се е смесило с мириса на наргиле и на ментов чай, срещу църквата се извисява джамия, а призивът на мюезина съперничи на камбанния звън...
И една загадъчна Жена в черно хвърля тайнствена сянка върху преплетените съдби на мнозина.
Отец Франсис Рейно е загубил доверието на своето паство, обвинен е в подпалвачество и си е навлякъл неприязънта на мюсюлманите от квартал Ле Маро. Животът му е в опасност.
Ще съумее ли Виан с магията на своя шоколад и с уханните праскови на Арманд да се противопостави на опустошителните ветрове на промяната, да примири наглед непримиримото, да разбули болезнената истина за събития и хора?
– Може би не харесва какво чете баща му?
Разказах ѝ за тайното увлечение на Махджуби по Виктор Юго. Тя се усмихна.
– Малко е ексцентричен за свещеник или какъвто е там. Изглежда се опитал да забрани на жените в джамията да се забулват. Не одобрявал и девическото училище. Според мен той не харесва онази жена повече от нас.
– Имаш предвид Инес Бенчарки. Зълвата на Соня Махджуби.
– Точно така – кимна Жозефин. – Нищо подобно нямаше да се случи, ако тя не беше пристигнала.
– Какво нямаше да се случи?
Тя сви рамене.
– Пожарът. Девическото училище. Забулените жени –в Париж може би, но в Ланскене? Тя постави началото на всичко това. Всички го казват.
Е, това поне беше вярно. Чух го и преди от Рейно, Гийом, Поату и Жолин, както и от Оми ал-Джерба. Какво у Инес предизвиква еднакво неодобрение и подозрение в Ле Маро и Ланскене?
В това време Розет си играеше на площада до чешмата. Всъщност не е точно чешма, а декоративен чучур, чиято струйка се стича в каменно корито, обаче ромонът на водата е много приятен в топъл и тих ден като днешния. От терасата на "Кафе де Маро" виждах как Розет ту се показва от сянката на камбанарията на "Сен Жером", паднала върху площада, ту пак се скрива в нея, носейки в шепи вода, с която обливаше облите камъни.
Сега забелязах и как покрай "Сен Жером" завива и спира до чешмата познатият силует на момче с картинка от "Цар Лъв" на фланелката, следвано от рунтавото си куче.
– Пилу! – поздрави го с възглас Розет.
До мен Жозефин се скова.
– Това е малката ми Розет – обясних. – Ще се запознаеш с нея след мъничко – усмихнах ѝ се. – Ние вече се запознахме с Пилу.
За миг ми се стори, че Жозефин стана потайна. После изражението ѝ омекна.
– Страхотен е, нали?
Кимнах.
– Розет така смята.
– Онази жена не го одобрява – стрелна поглед към площада Жозефин. – Веднъж Пилу опитал да заговори дъщеря ѝ и тя здравата го скастрила! А той просто се е държал дружелюбно.
– Сигурно заради кучето – поясних.
– Защо? То е много добро. Омръзна ми да се старая да проявявам разбиране. Омръзна ми тази жена да ме гледа високомерно, защото синът ми, видите ли, има куче, защото не се забулвам, защото в кафенето ми се сервира алкохол... – Замълча. – Извинявай, Виан. Забрави какво съм казала. Просто... като те видях отново... – Очите ѝ се напълниха със сълзи. – Толкова време мина. Много ми липсваше.
– И ти на мен. Но я се виж...
– Да, виж ме. – Жозефин нетърпеливо изтри очи. – Достатъчно съм стара, за да не се разнежвам по миналото. Още едно кафе със сметана? Заведението черпи. Или предпочиташ шоколад?
– Кафето е страхотно – поклатих глава.
– Нали? – озърна се Жоефин. – Невероятно е какво можеш да постигнеш с малко боя и въображение. Помня какво беше преди...
Аз също: пожълтелите стени, мръсния под, вонята на стар дим, която се беше просмукала в това място. Сега стените бяха варосани и чисти, по терасата и прозорците имаше сандъчета с червено мушкато. На далечната стена висеше голяма пъстра абстрактна картина...
Жозефин забеляза, че гледам картината.
– Пилу я нарисува. Какво мислиш?
Мислех, че изглежда прекрасно, и ѝ го казах. Освен това се питах защо не обелва ни дума за бащата на Пилу. А после се замислих и за моята малка Розет, която рисува толкова хубаво...
– Не си се омъжила повторно, нали? – попитах.
Тя се смълча, после ме озари със сияйна усмивка и отговори:
– Не, Виан, не го направих. Може би някой ден, но...
– Ами бащата на Пилу?
Тя сви рамене.
– Някога ти ми каза, че Анук е твоя и на никой друг. Е, същото важи и за нас със сина ми. Казват, че някъде имаме сродна душа, която ни очаква. Пилу е моята сродна душа. Защо ми е още някой?
Всъщност тя не отговори на въпроса ми. Нищо, има време. Само защото някога съм си мислела, че Рижия може би си пада по Жозефин, само защото Пилу каза, че баща му е пират, само защото картите бяха лоши, това не означава автоматично, че Рижия е бащата на Пилу. Дори фактът, че Жозефин не спомена Рижия нито веднъж и дори не ме попита как е той...
– Защо не дойдете на вечеря в неделя? И двамата. Ще сготвя. Палачинки, ябълково вино и наденички, точно както правеха речните плъхове.