Праскови за кюрето

Сряда, 18 август

Когато пристигаме в "Кафе де Маро", отново заварвам Мари-Анж на бара – дъвче дъвка, зяпа телевизия и изглежда по-намусена от всякога. Днес е с морави сенки, мораво червило и морав кичур в косата. Дано онзи, за когото е предназначена цялата тази прелест, да оцени старанието ѝ.

Поръчвам си кафе със сметана.

– Тук ли е Жозефин днес?

Момичето ме измерва равнодушно с поглед.

– Тук е, разбира се. За кого да предам?

– За Виан Роше.

Очаквах да се е променила. Това често е неизбежно. Прошарена коса, бръчици от смях, целувки от устните на времето. Някои хора обаче се променят толкова много, че почти не можеш да ги познаеш. Когато Жозефин Муска се показа между мънистените ресни и влезе в кафенето, не можах веднага да позная старата си приятелка в жената, застанала срещу мен.

Не че се беше състарила. Всъщност ми се стори доста подмладена. Когато за пръв път я видях преди осем години, беше донякъде невзрачна жена, но сега беше хубава и самоуверена, а косата ѝ, която преди беше лишена от блясък и кестенява, се беше превърнала в къса руса прическа. Жозефин носеше бяла ленена рокля и пъстра огърлица от стъклени мъниста, а когато ме видя на терасата, лицето ѝ грейна в усмивка, която щях да разпозная, колкото и години да бяха минали.

– О, Виан! Не смеех да повярвам!

Тя ме прегърна силно и седна на ракитовия стол срещу мен.

– Искаше ми се да те видя още вчера, но се наложи да свърша нещо. Изглеждаш прекрасно...

– Ти също, Жозефин.

– А Анук? Тя тук ли е?

– С Жано Дру е. От край време са неразделни.

– Помня – засмя се тя. – Беше толкова отдавна. Анук сигурно вече е много пораснала. – Замълча, внезапно натъжена. – Сигурно си чула за пожара. Много съжалявам, Виан.

– Мястото вече не е мое – свих рамене. – Радвам се, че никой не е пострадал.

– Да, така е – поклати глава тя. – Обаче в моето съзнание магазинчето винаги ще си остане твое. Дори и след като си замина. Все се надявах да се върнеш или поне, че хората, които ще го наемат, ще бъдат поне наполовина толкова мили като теб.

– Явно не са били.

– Онази ужасна жена – тръсна глава Жозефин. – И горкото момиченце.

Чух същите думи от Жолин Дру, но от устата на Жозефин ме учудиха.

– Защо го казваш?

Тя направи физиономия.

– Ще разбереш, когато я видиш. Ако благоволи да ти проговори. Тя не разговаря с почти никого тук, а когато го прави, е толкова груба... – Забеляза недоверчивия ми поглед.

– Ще видиш. Тя не е като другите магриби. Повечето са наистина мили... или поне бяха, преди тя да дойде. Откакто е пристигнала обаче, всички започнаха да се забулват...

– Не всички – възразих. – Видях много незабулени жени.

Разказах ѝ за посещението си в къщата на Ал-Джерба и за разговора си с Мохамед Махджуби.

– О, той е симпатяга – съгласи се Жозефин. – Де да можех да кажа същото и за сина му!

Осведомява ме, че Мохамед има двама синове: по-големият, Саид, държи спортната зала, а Исмаил е женен за Ясмина ал-Джерба.

– Исмаил е свестен – каза Жозефин. – А Ясмина е прекрасна. Дори идва да обядва тук с Мая. Но Саид... – намръщи се тя. – Религия! Приема я много сериозно. Омъжи дъщеря си осемнайсетгодишна за някакъв човек, с когото се запознал на поклонение. Оттогава не съм имала възможност да поговоря нито с едната му дъщеря, нито с другата. А преди постоянно идваха. Обичаха да играят футбол на площада. Сега се прокрадват като мишки, облечени в черно от глава до пети. Чух, че Саид се скарал с баща си заради това. Старият Махджуби не одобрява забулването. А пък Саид не одобрява какво прави старият Махджуби.