Праскови за кюрето

– Мая – направи ѝ забележка Ясмина намръщено.

– Тя е толкова мило дете – отбелязах.

Оми изкряка.

– Само да се запознаеш с моята Дуа – каза тя. – Умът ѝ е като бръснач! И каква памет! Рецитира Корана по-добре от стария Махджуби. Казвам ти, ако беше момче, това момиче вече щеше да управлява селото...

Фатима ме погледна развеселено.

– Оми винаги е искала момчета. Затова насърчава Мая да беснее. И да се подиграва на дядо си.

Оми намигна на Мая. Мая се ухили широко и ѝ отвърна по същия начин.

Ясмина се усмихна, но Захра не. Изглеждаше по-неспокойна от другите, предпазлива и смутена.

– Да предложим чай на гостенката – каза тя.

– Не, наистина не мога – поклатих глава. – Но ви благодаря за сладкишите. Трябва да се връщам. Не искам дъщерите ми да се тревожат.

Взех кошницата си, вече пълна с различни марокански сладкиши.

– И аз съм ги приготвяла един-два пъти – обясних, – но вече правя шоколади. Знаете ли, че държах магазинчето до църквата, където е станал пожарът?

– Така ли? – поклати глава Фатима.

– Е, много отдавна – поясних. – Кой живее там сега?

Настана едва доловима пауза и усмивката на кръглото лице на Фатима поизгуби от сърдечността си. Ясмина сведе поглед и се заигра с панделката в косата на Мая. Захра внезапно доби угрижен вид. Оми изсумтя силно.

– Инес Бенчарки – отговори тя най-накрая.

Инес. Значи така се казва, помислих си.

– Сестрата на Карим Бенчарки – допълних.

– Кой ти каза? – попита Оми.

– Някой от селото.

Захра стрелна Оми с кос поглед.

– Оми, моля те...

Тя направи гримаса.

– Може би друг път. Надявам се пак да ни дойдеш на гости. И донеси от тези твои шоколади. Доведи и децата си.

– Разбира се.

Извърнах се към вратата. Фатима ме изпрати навън.

– Благодаря за прасковите.

Усмихнах се.

– Винаги си добре дошла.

Слънцето беше залязло. Скоро щеше да мръкне и навсякъде в Ле Маро хората щяха да седнат край масата и да прекратят дневния пост. Богомолците вече си тръгваха от джамията. Неколцина ме измериха с любопитни погледи, докато пресичах булеварда – необичайно е да видиш тук жена: сама, облечена като мен с джинси и риза и с разпусната коса. Повечето просто се престориха, че не ме виждат, и нарочно отклониха поглед, което в Танжер е проява на уважение, но в Ланскене като нищо ще мине за оскърбление.

Почти всички минувачи бяха мъже – по време на Рамазан жените често остават у дома и приготвят ифтар. Някои носеха бели роби, малцина бяха облечени с ярки джелаби –дрехите с качулка, толкова популярни, докато двете с мама живеехме в Танжер. Повечето бяха нахлупили молитвени кепета такия, но някои от по-възрастните мъже бяха с фесове, с кърпи куфия или дори с черните баски барети. Видях и няколко жени с черен никаб. Запитах се дали бих разпознала Инес Бенчарки сред тях. И после изведнъж се стъписах, защото наистина я видях – Инес Бенчарки, Жената в черно, крачеше по булеварда с ритмичната грациозност на танцьорка.