Праскови за кюрето
- Автор: Харис Джоан
- Серия: Chocolat Trilogy #3
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Прозорец
- ISBN: 978-954-733-759-6
- Переводчик: Надежда Розова
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Праскови за кюрето». Краткое содержание книги:
Но ето че с летния вятър пристига писмо от мъртвата Арманд, която моли Виан да се върне в селото, за да помогне на отец Рейно. В Ланскене са настъпили промени. На отсрещния бряг на реката, в квартал Ле Маро, се е заселила арабска общност, жените ходят забулени, уханието на кроасани се е смесило с мириса на наргиле и на ментов чай, срещу църквата се извисява джамия, а призивът на мюезина съперничи на камбанния звън...
И една загадъчна Жена в черно хвърля тайнствена сянка върху преплетените съдби на мнозина.
Отец Франсис Рейно е загубил доверието на своето паство, обвинен е в подпалвачество и си е навлякъл неприязънта на мюсюлманите от квартал Ле Маро. Животът му е в опасност.
Ще съумее ли Виан с магията на своя шоколад и с уханните праскови на Арманд да се противопостави на опустошителните ветрове на промяната, да примири наглед непримиримото, да разбули болезнената истина за събития и хора?
Умолително се обърнах към него:
– Тъкмо обяснявах, че двамата с Люк Клермон се опитвахме да преценим щетите от пожара. Оказаха се предимно повърхностни – само от пушека и водата. Мястото може да стане обитаемо най-много след седмица. Както виждате, вече сме разчистили повечето изгоряло дърво и отломките. Няколко ръце боя, малко нова дървения и стъкло и сестра ви ще се нанесе обратно след нула време...
– Тя няма да се връща тук – отговори Карим. – Отсега нататък ще живее при мен.
– А училището? – попитах. – Няма ли да продължи?
Жената заговори на брат си на арабски. Не говоря езика, но непознатите срички ми звучаха рязко и гневно – макар че не знаех дали впечатлението се дължи на невежеството ми, или наистина е така. За пореден път се почувствах някак засрамен и се помъчих да компенсирам с усмивка.
– Не мога да не се чувствам отговорен за случилото се –признах. – Наистина бих желал да помогна, ако мога.
– Тя не се нуждае от помощта ви – заяви Карим. – А сега се махайте или ще извикам полицията.
– Моля?
– Чухте ме. Ще повикам полицията. Въобразявате си, че понеже сте свещеник, стореното ще ви се размине? Всички знаят, че вие сте предизвикали пожара. Дори вашите хора. На ваше място отсега нататък не бих припарвал на отсрещния бряг. При създалото се положение току-виж сте пострадали.
За миг вперих поглед в него.
– Заплашвате ли ме?
Най-сетне се появи нещо, което да замести срама и вината. Заля ме гняв, чист и леден гняв, бистър като пролетен поток. Извисих се в цял ръст – по-висок съм и от двамата – и оставих цялото безсилие, натрупало се през последните шест-седем години, да се излее.
Шест години се мъчех да се справя с тези хора и да ги разбера, шест години слушах лекциите на епископа за взаимоотношенията в общността, намирах вратата си надраскана с графити, борех се със собственото си паство, със стария Махджуби и неговата джамия, със забулени жени и начумерени мъже, шест години, изпълнени с подигравки и неизречено презрение.
Толкова се стараех, отче. Толкова се стараех да проявя търпимост. Обаче някои неща са нетърпими. Джамията бих изтърпял, но минарето? Пушачите на киф! Спортната зала и враждебната обстановка там? Мюсюлманското училище? Като че ли нашето селско училище може да научи техните дъщери на нещо различно от подчинение и страх!
Нетърпимо. Нетърпимо!
Не помня всичко, което си казахме, нито дори какво самият аз изрекох на глас. Но бях бесен, отче, бесен заради тяхната неблагодарност и враждебност. Но най-вече заради факта, че изгубих контрол, че въпреки намеренията си току-що бях убедил всички, че вината е моя – ако изобщо някой в Ле Маро все още се съмняваше кой се е опитал да опожари училището.
Осма глава
Сряда, 18 август
Днес, докато Анук е навън с Жано, двете с Розет отново отиваме да потърсим Жозефин. Пътьом минаваме покрай къщата със зелените кепенци, но и тя като другите в Ле Маро изглежда затворена и полузаспала. Джамията също е притихнала. Утринната молива е свършила. Сега е време за отдих и възстановяване, а за децата – за игра. Работата започва по-късно.
Отидохме до края на булеварда и се запътихме към брега на реката. Там има тясна алея, нещо като висяща дъсчена пешеходна пътека, край която наполовина дървените къщи от двете страни на улицата стоят като пияни клоуни на кокили над реката. Всяка къща има тераса, дървена веранда с балюстрада и стръмно спускаща се площадка към водата. Някои от къщите все още са безопасни, други са затворени. Някои имат градини със саксии с цветя, висящи кашпи и виещи се надолу клонки жасмин.
На една от тези тераси седеше възрастен мъж с бяла брада и четеше книга (вероятно Корана). Беше облечен с бяла джелаба и някак неуместна черна баска барета.
Вдигна поглед, докато минавах, и махна за поздрав. И аз помахах в отговор и се усмихнах. Розет нададе приветлив вик.
– Здравейте, аз съм Виан – представих се. – Отседнала съм в онази къща ето там.
Старецът остави книгата си, която се оказа първият том на "Клетниците", а не Коранът, както озадачено установих, когато се приближих.
– И аз така чух – отговори той. Гласът му беше леко гърлен, а акцентът му представляваше екзотична смесица от южняшки френски и медински арабски. Очите му бяха тъмни, леко синкави от възрастта и оградени с бръчици. – Аз съм Мохамед Махджуби – представи се той. – Вече сте виждали внучката ми.
– Мая ли? – попитах.
– Дъщерята на по-малкия ми син Исмаил. Каза ми, че сте донесли праскови за Рамазан.