Праскови за кюрето

– Ах, малката винаги се забърква в неприятности! – възкликна тя. – Толкова е непослушна!

Говореше със снизходителност, която само една баба може да си позволи. Усмихнах се.

– И аз имам малко момиче. Розет. Вероятно скоро ще я видите. И моята Анук. Между другото, аз съм Виан.

Подадох ръка. Жената стисна пръстите ми съвсем леко, което се брои за ръкостискане в Танжер.

– Съпругът ви?

– В Париж е – отвърнах. – Тук сме само за няколко дни.

Жената се представи като Фатима. Съпругът ѝ беше Медхи ал-Джерба. Съвсем бегло си спомних името, Рейно го беше споменал в разговора ни, когато пристигнах: каза, че държат някакъв магазин, че живеят в Ле Маро от почти осем години, че Медхи е от стара Марсилия и от време на време си пийва по чаша вино.

Фатима посочи вратата.

– Моля, заповядайте на чай...

– Не искам да се натрапвам – поклатих глава. – Знам, че сте много заети. Дойдох само да ви поздравя и да донеса малко праскови. Имам много, а...

– Влезте, влезте! – настоя Фатима. – Тъкмо готвя. Ще ви дам нещо за вкъщи. Обичате ли мароканска кухня?

Казах ѝ, че съм прекарала шест месеца в Танжер като момиче. Усмивката ѝ стана още по-широка.

– Правя най-хубавата халва чебакия[5]. С ментов чай или камар-ел-дин [6] – може да занесете вкъщи на семейството си.

Не може да се изпусне такова предложение. Знам го от опит. Годините, през които с майка ми пътувахме, ме научиха, че храната е универсален паспорт. Каквито и ограничения да налагат езикът, културата или географията, храната преминава всички бариери. Да предложиш храна означава да протегнеш приятелска ръка; да я приемеш означава да бъдеш приет и в най-затворените общества. Чудех се дали Франсис Рейно някога се е сещал за този подход. Доколкото го познавам, едва ли. Рейно има добри намерения, но не е човек, който ще си купи халва чебакия или ще изпие чаша ментов чай в малкото кафене на ъгъла на булевард "Пти Багдад".

Последвах Фатима в къщата, като се постарах да се събуя пред вратата. Вътре беше приятно хладно и ухаеше на плумерия, кепенците бяха затворени от обяд, за да предпазват от жегата. Една врата водеше към кухнята, откъдето долових смесения аромат на анасон, бадеми, розова вода, нахут с куркума, накълцана мента, печен кардамон и онази прекрасна халва чебакия – дребните вкусни сусамови сладкиши, пържени в олио, съвсем малки хапки с формата на цвете, хрупкави и просто прекрасни с чаша ментов чай...

– Не, наистина бих предпочела да ги занеса вкъщи – казах аз, когато тя отново ме притисна да приема чая и апетитните пържени сладкиши. – Но не бива да ми давате много. Сигурно се подготвяте за ифтар.

– О, имаме много – увери ме Фатима. – В тази къща обичаме да готвим. И всички помагат в кухнята. – Тя отвори кухненската врата и зад нея се показа полукръг от любопитни лица. Чудех се дали едно от тях не е на Жената в черно, но почти мигновено изоставих тази мисъл. Знаех, че това е семейство.

Мая седеше на малко столче и приготвяше бамя, имаше и две млади жени към трийсетте, които сигурно бяха дъщери на Фатима. Едната беше в черно и носеше хиджаб, който почти покриваше косата и шията ѝ. Другата беше с бродиран хиджаб, джинси и копринена туника.

На стол зад вратата седеше дребничка и много възрастна старица, която ме стрелкаше с очи като птички насред гнезда от бръчици. Беше на деветдесет, че и повече, оредялата ѝ бяла коса беше сплетена на тънка плитка, увита около главата ѝ пет-шест пъти, а от шията ѝ свободно висеше жълт шал. Лицето ѝ приличаше на набръчкана праскова, а ръцете ѝ бяха нервни като кокоши крака. Когато пристъпих в кухнята, нейният глас наруши тишината и изграка нещо пронизително на арабски.