Праскови за кюрето
- Автор: Харис Джоан
- Серия: Chocolat Trilogy #3
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Прозорец
- ISBN: 978-954-733-759-6
- Переводчик: Надежда Розова
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Праскови за кюрето». Краткое содержание книги:
Но ето че с летния вятър пристига писмо от мъртвата Арманд, която моли Виан да се върне в селото, за да помогне на отец Рейно. В Ланскене са настъпили промени. На отсрещния бряг на реката, в квартал Ле Маро, се е заселила арабска общност, жените ходят забулени, уханието на кроасани се е смесило с мириса на наргиле и на ментов чай, срещу църквата се извисява джамия, а призивът на мюезина съперничи на камбанния звън...
И една загадъчна Жена в черно хвърля тайнствена сянка върху преплетените съдби на мнозина.
Отец Франсис Рейно е загубил доверието на своето паство, обвинен е в подпалвачество и си е навлякъл неприязънта на мюсюлманите от квартал Ле Маро. Животът му е в опасност.
Ще съумее ли Виан с магията на своя шоколад и с уханните праскови на Арманд да се противопостави на опустошителните ветрове на промяната, да примири наглед непримиримото, да разбули болезнената истина за събития и хора?
Неприятно ми е, че се боя да минавам покрай тази пресечка. Всеки ден се наказвам да минавам оттук с надеждата да надмогна страха си. Като момче по същия начин се заставях да приближавам до гнездото на оси под зида в дъното на църковния двор. Осите бяха дебели и отблъскващи, отче, и ми вдъхваха същински ужас, не просто страх, че ще ме ужилят. Изпитвам същото и към спортната зала на Саид – това бодване на адреналина, потта, която щипе подмишниците ми и се събира в ямката на шията ми, едва доловимото ускоряване на стъпките ми, докато подминавам това място, туптенето на сърцето ми, което забързва от страх и после отново облекчено се успокоява след края на самоналоженото ми изпитание.
Прости ми, отче, защото съгреших.
Нелепо. Не съм направил нищо нередно.
Стигнах до моста към Ланскене. От парапета виждах стария Махджуби на верандата му, седнал на ракитовия стол, който сякаш почти се е сраснал с тялото му. Четеше – несъмнено Корана, – но вдигна поглед, когато ме забеляза, и ми махна безочливо с ръка.
Отвърнах на поздрава му възможно най-сдържано. Няма да допусна да бъда въвлечен в недостойно съревнование с този човек. Той се ухили – дори от толкова далеч виждах зъбите му – и дочух кратък смях през открехнатата врата на къщата. На прага се появи лицето на момиченце с жълта панделка. Внучката му, струва ми се, пристигнала на гости от Марсилия. Докато отминавах, смехът се разнесе отново.
– Скрий кибрита! Идва мосю кюрето...
После рязко и заповедно – Мая! – и личицето се скри. На негово място видях Саид Махджуби, който гледаше сърдито изпод молитвеното си кепе. Да ме прости Бог, но май предпочитам подигравките на Махджуби. Саид продължи да ме измерва с яден поглед – нескрито враждебен, заплашителен. Мисли, че съм виновен, отче. Каквото и да кажа, няма да промени мнението си.
Старият Махджуби рече нещо на арабски на сина си. Саид отговори на същия език, без да откъсва очи от мен.
Поздравих го с учтиво кимване, за да докажа на него (и на баща му), че няма да допусна да ме сплашат. После бързо прекосих моста и навлязох в по-приятелска територия.
Виждаш ли какво съм принуден да търпя, отче? А преди познавах тази общност.
Хората се обръщаха към мен с проблемите си, независимо дали ходеха на църква, или не. Сега обаче за всичко отговаря Мохамед Махджуби – насърчаван от отец Анри Льометър, който, както Каро Клермон вярва, ако не носи свещеническо расо, ако организира мултирелигиозни групички и сутрешни събирания на кафе, ако постави прожекционни екрани в църквата и се преструва, че не забелязва нищо – пушачите на киф, джамията с нейния неразрешен призив за молива и незаконното минаре, – ще възроди духа на единството на Ланскене су Тан.
Греши. Вече има повсеместно разделение. Разделение сред самите нас, разделение между нас и тях. Всъщност ме безпокои не джамията на Махджуби и нейното минаре – каквото и да смятат някои хора, съхранил съм чувството си за хумор. Но враждебността, която усещам всеки път, когато минавам покрай спортната зала на Саид – това вече е друга работа. Трябва да бъдем толерантни към другите религии, твърди отец Анри Льометър. Ами ако последователите на тези други религии не проявяват – не искат да проявят – толерантност към нас?
На своя бряг на реката се запътих към "Сен Жером". Бях се уговорил да се срещна там с Люк в девет, но в седем и половина кой знае как отново се озовах пред магазинчето за шоколад.
Влязох. Още миришеше на пушек, но помещението беше разчистено. Вчера двамата с Люк само надникнахме на горния етаж, но много лесно се виждаше откъде е започнал пожарът – през процепа за писма са били пъхнати напоени с петрол парцали, които са подпалили пода, няколко връхни дрехи, провесеното на стената килимче и купчина дървени ученически столове.
Наистина е много оскърбително, отче. Как може да си мислят, че аз съм го направил – дори дете би се справило по-добре! Когато онази Бенчарки се събудила, пожарът вече се бил разгорял силно, но отзад има пожарна стълба и двете с момиченцето успели да се измъкнат невредими, докато съседи се опитвали да угасят огъня с маркучи и кофи с вода.
Виждаш ли, отче, ето това е общност. Забелязваш ли, че не е имало нито един от нейните хора. Все едно, че Ле Маро е бил на сто и петдесет километра през онази нощ. Най-близката пожарна е на трийсет минути път – за толкова време вероятно целият магазин щеше да пламне.
Неочаквано чух стъпки от горния етаж. В къщата имаше някой. Първо си помислих, че е Люк, но какво ще търси тук повече от час преди срещата ни? Звукът отново долетя – тътрузене, което определено ми се стори потайно.