Праскови за кюрето

– На мен и двете неща са ми приятни – казах.

Старецът ме измери одобрително с поглед.

– Не всички са толкова толерантни. Дори най-големият ми син, Саид, понякога става жертва на враждебността. Казвам му: Аллах съди. Ние можем само да наблюдаваме и да се учим. И да се помъчим да се насладим на камбанния звън, след като не можем да го спрем.

– Следващия път ще ви донеса шоколад – усмихнах му се. – Вече обещах и на Оми ал-Джерба.

– Не я насърчавайте – рече старецът с все още развеселено блеснали очи. – И бездруго през половината време забравя, че трябва да пости за Рамазан. Малко плод не се броял, така казва. Няколко глътки чай не се брояли. Половин бисквитка също. Дърпа дявола за опашката.

– И аз познавах такъв човек преди време – признах му, мислейки за Арманд.

– Е, хората са еднакви навсякъде. Това вашата дъщеричка ли е? – погледна той към Розет, която сега хвърляше камъчета в Тан.

Кимнах.

– Розет, по-малката.

– Доведете я да поиграе с Мая. Тя няма приятелки на нейната възраст. Само не канете онзи ваш свещеник. И не ѝ давайте шоколад.

Докато навлизам обратно в Ланскене, се чудя на какво се дължи враждата между този толкова приветлив старец и Франсис Рейно. На културното различие? На най-обикновен териториален спор? Или има още нещо, по-дълбоко?

Стигаме края на дъсчената пътека, където тя се съединява с булеварда. Там, в края на една задънена уличка, се натъквам на червена врата с надпис от черни букви на бял фон: ПРИ САИД. СПОРТНА ЗАЛА.

Сигурно става дума за Саид Махджуби, казах си – най-големия син на стария Махджуби. Рейно ми разказа за залата, която той отворил преди три-четири години. Празен склад, превърнат с минимален разход на средства в спортна зала. През открехнатата врата виждах велоергометрите, бягащите пътечки и щангите с тежести. Във въздуха се усещаше мирис на хлор, дезинфектант и киф.

Вратата се отвори и навън излязоха трима мъже на двайсет и няколко години по потници и със спортни сакове в ръка. Не ме поздравиха, а ме изгледаха със същата смътна враждебност като мъжа в малкото кафене. Вече се бях натъквала на такова отношение в Париж, където живеехме на "Рю дьо л’Абес", а и по-рано в Танжер – не е толкова враждебност, колкото леко предизвикателство към човека, който съм според тях. Сама жена, незабулена, облечена с джинси и фланелка без ръкави. Аз съм различна, от друго племе. Не съм добре дошла тук.

Но въпреки това старият Махджуби ме прие сърдечно –дори по своему флиртува с мен. Може би понеже е много възрастен и изобщо не ме възприема като жена. А може би защото е достатъчно уверен в себе си, че да съзира в мен заплаха.

Въздухът е много задушен и спокоен. Сигурно всеки момент ще задуха отанът. Независимо дали ще бъде Черният или Белият отан, полъхът му ще донесе разтуха. Днес е осмият ден от Рамазан. До пълнолуние остават още шест дни. Мисля си за Луната от моите карти Таро, за жената с хурката и преждата, и се чудя дали тя ще се покаже. Може би когато задуха вятърът.