Праскови за кюрето

Ще останеш ли, Виан? Ще останеш ли?

Анук и Розет ме наблюдават. И двете имат приятели тук. И двете са станали част от това място, както сме част и от Париж, обвързани сме с хиляди невидими нишки, които трябва да прекъснем, когато си заминем...

Протягам ръка и докосвам вратата. И тя е боядисана в червено като мушкато. Любимият ми цвят, а Рижия, който е боядисал вратата, го знае. Не забелязвам ли съвсем леко златисто сияние около рамката, почти незабележим прелестен блясък? С ъгълчето на очите си виждам Бам, който ме наблюдава. Откакто сме пристигнали в Ланскене, Бам се вижда съвсем ясно. Днес и Чехълчо ме гледа, сериозните му очи примигват към мен от сенките.

Побутвам вратата, отворена е. Тук вратите си стоят отключени. Открехвам леко – вътре е тъмно, но това не е ли синкав проблясък, мълния от пищно оранжево? Децата ми се учат, казвам си с неловка гордост. Те знаят как да призоват вятъра. Обаче дали е достатъчно? Изобщо достатъчно ли е някога?

На другия бряг на реката, в Ле Маро, Рижия се приготвя. Познавам признаците, онзи отнесен копнеж по други места в очите му. Рижия никога няма да живее в къща. Дори къщата лодка го ограничава. А Ланскене е малък, Рижия. Малки хора. Малки умове. В крайна сметка ти дойде с мен, защото знаеше, че тя никога няма да замине...

Тихо затварям вратата. Над главата ми невидимата птичка продължава да чурулика тихо и упорито: опитай ме, опитай ме.

Протягам ръце към децата си: Анук хваща едната, Розет другата. Призивът на мюезина вече не се чува над Ле Маро. Слънцето е залязло. Не поглеждаме назад. Отиваме на празника.