Праскови за кюрето
- Автор: Харис Джоан
- Серия: Chocolat Trilogy #3
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Прозорец
- ISBN: 978-954-733-759-6
- Переводчик: Надежда Розова
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Праскови за кюрето». Краткое содержание книги:
Но ето че с летния вятър пристига писмо от мъртвата Арманд, която моли Виан да се върне в селото, за да помогне на отец Рейно. В Ланскене са настъпили промени. На отсрещния бряг на реката, в квартал Ле Маро, се е заселила арабска общност, жените ходят забулени, уханието на кроасани се е смесило с мириса на наргиле и на ментов чай, срещу църквата се извисява джамия, а призивът на мюезина съперничи на камбанния звън...
И една загадъчна Жена в черно хвърля тайнствена сянка върху преплетените съдби на мнозина.
Отец Франсис Рейно е загубил доверието на своето паство, обвинен е в подпалвачество и си е навлякъл неприязънта на мюсюлманите от квартал Ле Маро. Животът му е в опасност.
Ще съумее ли Виан с магията на своя шоколад и с уханните праскови на Арманд да се противопостави на опустошителните ветрове на промяната, да примири наглед непримиримото, да разбули болезнената истина за събития и хора?
Другите жени вървяха заедно, говореха и се смееха. Инес Бенчарки пристъпваше самичка, обгърната от тишина, с изпънати рамене, с високо вдигната глава, отделена в пашкул от сумрак.
Мина достатъчно близо да я докосна. Зърнах цветовете ѝ под черната абая и ме връхлетя внезапен силен спомен за онзи ден на "Пон дез Ар" и за жената, която ме наблюдаваше, за очертаните ѝ с черен туш очи над никаба. Очите на Инес Бенчарки притежават различна красота: източени са като дълъг летен ден и без никакъв грим. Държи ги сведени, докато върви, и околните почти инстинктивно се отдръпват и ѝ правят път. Никой не разговаря с нея. Никой дори не я поглежда.
Питам се какво у нея кара хората да се чувстват неудобно. Със сигурност не е никабът ѝ, понеже и други жени в Ле Маро ходят забулени, без да излъчват тази студенина, това усещане за изолираност. Коя е Инес Бенчарки? Защо никой не говори за нея? И защо поддържат илюзията, че е сестра на Бенчарки, когато Оми и другите от семейство Ал-Джерба явно смятат, че отношенията им са доста по-интимни?
Шеста глава
Сряда, 18 август
Отне ми повече от час, отче, да изжуля черната боя от входната си врата. Надписът обаче още личи – негатив на предишния, пропил се в боята. Ще се наложи да пребоядисам вратата, това е. Като че ли и така клюките не са предостатъчно.
Снощи не мигнах. Въздухът беше прекалено неподвижен, прекалено потискащ.
Събудих се на зазоряване и отворих капаците, за да чуя как далечният призив за молитва долита от Ле Маро. Аллаху Акбар. Бог е велик. Закопнях да ударя църковната камбана, дори и само за да изтрия усмивката от физиономията на Махджуби. Той прекрасно знае, че това, което прави, е забранено. Знае също, че никой местен кмет не би застанал на наша страна: призивът е от вътрешността на джамията и не се използва високоговорител. Буквата на закона формално е спазена.
Аллаху Акбар, Аллаху Акбар...
Явно слухът ми е невероятно силен. Повечето други хора, изглежда, дори не забелязват призива за молитва – Нарсис, който оглушава, твърди, че си въобразявам. Нищо подобно. А в дни като днешния, когато е толкова тихо, че чувам дори вълничките на Тан и чуруликането на всяка птица, призивът на мюезина пронизва ранното утро като дъжд.
Дъжд. Ето това е хрумване. Не е валяло цял месец. Малко дъждец ще ни се отрази добре – ще помогне на градините да разцъфнат, ще отмие праха от улиците, ще охлади пъклено горещите нощи. Но няма да е днес. Днес небето е ясно.
Изпих чаша кафе и се запътих към пекарната на Поату. Купих плик кроасани и малко хляб, занесох ги в къщата на Арманд и ги оставих до входната врата, за да ги намери Виан Роше.
Улиците на Ле Маро бяха притихнали. Сигурно хората закусваха в последния половин час преди изгрев-слънце. Видях само едно момиче, покрило цялото си тяло освен лицето с тъмносин хиджаб, което се стрелна по главната улица точно когато се запътих към моста. То ме изгледа плашливо, докато приближавах, после се преви на две и изчезна в пресечката срещу спортната зала.
Залата на Саид. Мразя това място. Противна полуразрушена сграда в дъното на противна уличка. Винаги е пълно с млади мъже – никога няма нито едно бяло лице, – а мирисът на тестостерон се усеща още от началото на пресечката. Мирише и на киф – мнозина от младите мароканци го пушат, а полицията не предприема мерки. Според отец Анри Льо-метър трябва да проявяваме толерантност към особеностите на чуждата култура. Вероятно те включват и момичетата, спирани от училище, и периодичните, но упорити слухове за домашно насилие в някои семейства, които стигат до нас, но остават непроверени. Очевидно старият Махджуби отговаря за подобни деликатни неща, така че няма смисъл никой от нас да предприема действия и дори да забелязва проблемите.
Вратата на спортната зала е открехната – в топлите дни там става горещо – и дори без да обръщам глава, усетих бурен порив на враждебност като невидим шрапнел. После той остана зад гърба ми.
Ето. Край.