Владетелят на кулата
- Автор: Райън Антъни
- Серия: Raven's shadow #2
- Год: 2016
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 978-954-655-655-4
- Переводчик: Милена Илиева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Владетелят на кулата». Краткое содержание книги:
Вейлин Ал Сорна, воин от Шестия орден, е наричан още Мрачния меч и Убиеца на Надеждата. Той е най-великият воин на своето време и свидетел на най-страшното поражение, понесено от неговия народ. Мечтата на крал Янус за разширяване на Обединеното кралство се е удавила в кръвта на храбри мъже, сражавали се за кауза, родена от една лъжа. Вейлин се прибира у дома с натежало сърце и с твърдото намерение повече да не убива. Благодарният наследник на крал Янус го издига до владетел на кулата на Северните предели — място, където Вейлин да намери мир далеч от интригите на столицата.
Ала онези, които притежават дарбата на кръвната песен, не са обречени на спокоен живот. Мнозина са загинали във войните на крал Янус, ала и мнозина са оцелели, и сега Вейлин е мишена не само за търсещите отмъщение, а и за онези, които знаят на какво е способен.
Жената го погледна и се усмихна широко, зъбите ѝ лъснаха в сумрака.
— Какво каза? — попита Лирна.
Солис изглеждаше смутен.
— Тя, ъъ, иска храна, ваше височество.
Лирна беше учила лонакски по трудния начин, от книга, която бе издирила във Великата библиотека. Един престарял учител от Третия орден ѝ беше обяснил за гласните и за едва доловимата промяна в ударението, която може да промени значението на дума или цяло изречение, след като призна, че познанията му са откъслечни и допълнително ограничени от изминалото време — малкото, което знаел за езика на лонаките, го бил научил на младини, когато пътувал на север и придумал няколко пленници да говорят с него в замяна на свободата си. Въпреки това Лирна разбираше езика достатъчно, за да се досети какво бе казала жената, приблизително поне, но реши, че ще ѝ е забавно да чуе превода от устата на смелия брат.
— Искам да знам какво точно каза тя, брат Солис. Настоявам.
Солис се изкашля и каза със завидно равен и безучастен тон:
— Когато мъжете са на лов, лонакските жени се търсят една друга за… за нощна утеха. Каза, че ако сте били от нейния клан, тя не би имала нищо против мъжете изобщо да не се върнат от лов.
Лирна се обърна към жената и сви устни.
— Сериозно?
— Да, ваше величество.
— Убий я.
Жената се изтласка назад и стисна веригата между юмруците си, готова да отблъсне евентуален удар, вперила поглед в Солис и готова за битка, макар братът да не беше помръднал.
— Ще се окаже, че все пак говори езика на Кралството — отбеляза Лирна. — Как се казваш?
Жената я изгледа намръщено, после изведнъж се разсмя и се надигна от пода. Изправи се в целия си ръст. Беше много висока, стърчеше с половин педя над Солис и Смолен.
— Давока — каза тя и вирна брадичка.
— Давока — повтори тихо Лирна. „Архаична форма на думата за копие.“ — Какви указания ти даде Върховната жрица?
Акцентът на Давока беше силен, но жената говореше бавно и внимателно.
— Заведа кралица мерим хер в планина. Да пристигне там жива и здрава.
— Аз съм принцеса, не кралица.
— Тя рече кралица. Кралица си. — Думите ѝ звучаха уверено и подсказваха, че няма смисъл Лирна да спори по този въпрос. Малкото книги за историята и културата на лонаките, които се съхраняваха във Великата библиотека, бяха неясни и често си противоречаха, но по един въпрос бяха категорични — думите на Върховната жрица не подлежаха на съмнение.
— Ако те освободя, обещаваш ли да не нападаш повече братя, нито да им отправяш неприлични предложения, които противоречат на призванието им?
Давока измери Солис с презрителен поглед и измърмори на собствения си език: „Не бих омърсила недрата си с увисналите пишки на тая сбирщина.“
— Да — каза тя високо.
— Добре. — Лирна кимна на Солис. — Може да вечеря с нас.
На вечеря Давока седна до Лирна, след като се озъби на Джулса да ѝ направи място. Придворната дама побеля като платно, извини се, че не се чувства добре, поклони се на Лирна и хукна към стаята, която братята бяха дали на двете с Нерса. „Още утре сутрин ще я пратя да се прибира у дома — реши Лирна. — Не се оказа толкова корава, колкото очаквах.“ За разлика от Джулса, Нерса изглеждаше дълбоко впечатлена от Давока: току я стрелкаше с поглед през масата, а лонакската жена ѝ се зъбеше в отговор.
— Служиш на Върховната жрица? — обърна се Лирна към Давока. Високата жена режеше ябълка с тънък нож, набождаше парчетата с върха му и ги слагаше в устата си.
— Всички лонаки ѝ служат — отвърна тя, докато мляскаше.
— Но ти си от къщата ѝ?
Давока се засмя с пълна уста.
— Къща? Ха! — Лапна последното парче ябълка и метна сърцевината в огнището. — Тя има планина, не къща.
Лирна се усмихна и призова търпението си.
— Но си ѝ приближена?
— Пазя я. Само жени я пазят. Само на жени може да се вярва. Мъжете откачат в нейно присъствие.
Лирна бе чела всякакви измишльотини за силите, които уж притежавала Върховната жрица. Според едно доста популярно, но и доста вулгарно книжле, озаглавено „Кървавите ритуали на лонаките“, и най-благородният мъж губел ума и дума от страст щом я зърнел. Така или иначе, всички писания по въпроса сочеха, че жрицата притежава сили на Мрачното, или най-малкото че се ползва с такава репутация. И именно това, а не молбите на брат ѝ, бе накарало Лирна да тръгне на тази експедиция.
Толкова години бе посветила на проучвания, сравнения и анализи, а още не бе стигнала до надеждни доказателства. „Идете в западния квартал и се поинтересувайте от историята за Едноокия“ — беше казал той в деня, когато си открадна целувка от нея пред очите на целия Летен панаир. И тя го беше послушала. Историята, донесена ѝ от шепата слуги, на които би доверила подобна задача в най-бедния квартал на столицата, отначало ѝ се стори нелепа. Едноокия бил крал на престъпниците и ги обвързвал само със силата на волята си. Едноокия черпел сила, като пиел кръвта на враговете си. Едноокия използвал деца за тъмни ритуали в катакомбите под града. Единственото що-годе сигурно нещо в историята беше краят ѝ — Едноокия бил убит от Шестия орден, според някои от самия Ал Сорна. По тази точка всички източници бяха единодушни, но единодушието им се изчерпваше с това.