Ключът на Лъжеца
- Автор: Лоуренс Марк
- Серия: Войната на Червената кралица #2
- Язык: болгарский
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Ключът на Лъжеца». Краткое содержание книги:
— Кажи ми, че не си… — Погледът, който хвърли към мен, ми подсказа, че плащът ми още дими на някои места.
— Аз… — Дори не успях да започна с лъжите, преди Ингвилдра да се измуши изпод ръката, с която се подпирах на нея, и да забърбори изумително бързо и високо. Стоях леко объркан, докато тя жестикулираше в сложна пантомима, описваща, както предположих, скорошните събития. Почти очаквах да падне на четири крака, за да демонстрира нагледно как точно южното чудовище е обезчестило цветето на Хароухайм.
Ингвилдра млъкна, за да си поеме дъх, и Тутугу извика към мен:
— Накъде тръгнаха?
— Ъъъ… — За щастие Ингвилдра ме спаси от нуждата да измислям отговор, гадаейки какво им е казала. След като бе напълнила отново дробовете си, тя се хвърли в следващата част от разказа си.
— Вила ли? — попита Снори, премести поглед от Ингвилдра към мен и надигна вежда.
— Е, човек импровизира. — Свих рамене. — В напечена ситуация ние, принцовете, можем да превърнем повечето неща в оръжие.
Ингвилдра имаше в себе си още доста сили и продължи да дърдори историята си на все така висок глас, но вниманието на тълпата се отклони от нея, привлечено от трима воини, които се появиха откъм полето. Единият размахваше нещо, което май беше въпросната вила, и лаеше думи, които неприятно приличаха на обвинение. Хванах покровителствено Ингвилдра за раменете, за да я използвам като щит.
— Вижте сега! Аз… — Шумните ми протести секнаха временно, докато се опитвах да измисля как мога да се защитя, така че да не ме използват като мишена за мятане на брадви.
— Той казва, че когато настигнали грабителите, те вадели това от задника на приятеля си — каза Снори и сред късо подстриганата му тъмна брада цъфна усмивка. — Значи си спасил Ингвилдра и си прогонил колко? Шестима? С вила? Прекрасно! — Той се засмя и плесна Тутугу по раменете. — Но защо са запалили плевнята? Ето това не разбирам. Ще платят страшно много за нея, като дойде срещата на клановете!
— А — казах, опитвайки се да си дам време, за да осмисля лъжите. Ингвилдра май беше доста изобретателно момиче в напечени ситуации. — Мисля, че може да е било случайно. Някой от онези идиоти сигурно е внесъл фенер в плевнята — може да са планирали да съберат няколко момичета там, преди да потеглят към дома. Сигурно са го бутнали в суматохата…
Снори повтори това на северняшки за събралата се тълпа. Думите му бяха последвани от мълчание и четирийсет или повече хароухаймски очи се впериха в мен през озарената от пламъци нощ. Прецених, че ако блъсна Ингвилдра в краката на най-близките и хукна да бягам, може да ме изгубят в тъмното. Тъкмо се напрегнах за действие, когато внезапно избухнаха възторжени възгласи, разцъфнаха още десетки широки усмивки, пълни с развалени зъби, и преди да разбера какво става, ни повлякоха по калните улици обратно към залата за пиршества. Този път успяха да натъпчат в нея два пъти повече тела, половината от тях женски. Щом бирата потече отново и аз се озовах притиснат между Ингвилдра и една по-възрастна, но не по-малко привлекателна жена, за която Снори ме увери, че е сестра ѝ, а не майка ѝ, започнах да си мисля, че нощите в Хароухайм може би си имат своето очарование.
Потеглихме със сутрешния отлив, с натежали глави и мъгляви спомени за станалото през нощта. Дъждът бе спрял, неукротимият вятър се беше укротил, а истината за изгарянето на най-голямата им плевня още не бе излязла на бял свят. Това ми изглеждаше най-подходящото време да си тръгнем. И все пак бих поостанал ден-два-три, но Снори упорстваше и цялото му добро настроение се беше изпарило. Когато си мислеше, че никой не го гледа, притискаше ръка върху отровената рана и разбрах, че пак усеща онова теглене на юг.
С тъга трябва да кажа, че нито Ингвилдра, нито сестра ѝ, чието име беше още по-непроизносимо, дойдоха да ме изпратят на кея, но и двете успяха да ми хвърлят по една усмивка, когато на сутринта Снори ме измъкна от кожите, и това ме сгряваше под студения вятър, докато отплавахме.
Докато Хароухайм чезнеше от поглед, не чувствах чак такава радост да се отърва от това северно градче, както беше с Тронд, Олафхайм и Хааргфиорд. И все пак великолепието на Вермилиън ме зовеше. Вино, жени, песни… за предпочитане без опера… освен това със сигурност щях да потърся Лиза де Вийр, може би някой ден дори да се оженя за нея.
— Движим се в грешната посока! — Беше ми отнело близо половин час, докато го осъзная. Фиордът се беше стеснил малко и нямаше и помен от море.